Крис Райън - Господари на войната

— През деня си позволяваме да палим огън — обясни й Сорген, — но през нощта той трябва да бъде загасен.

— Защо? — попита Клара.

— За да не се вижда от въздуха.

Клара кимна.

Вдясно от кръглата палатка имаше друга, два пъти по-малка, оборудвана като полева болница. Спартански. С тънки дюшеци върху пода и фенер с червен филтър. Сорген й обясни, че фенерът се използва през нощта и то само в краен случай. Паркираният пред входа на палатката военен джип служеше като аптека, но в него имаше само два пакета марли, кутия с обезболяващи лекарства и няколко стерилни тампона. Санитарните материали и медикаментите бяха твърде недостатъчни за четирите жени с рани от шрапнели, двамата мъже с гнойни огнестрелни рани и момченцето, което беше с висока температура и бълнуваше. Нямаше антибиотици, нито банки с физиологичен разтвор. Водата за пиене беше в един голям пластмасов бидон. Само една четвърт от него беше пълна.

Вече втора нощ Клара се опитваше да помага на хората в палатката. Не беше обаче в състояние да направи нищо друго, освен да облекчава болките и да почиства раните им. Нощите й се сториха безкрайно дълги. Почти не смееше да използва фенера, за да не бъде забелязан от въздуха, както се беше изразил Сорген. Не смееше и да излезе от палатката, освен когато й се налагаше да използва тоалетната. Тя представляваше дупка в земята и кофа с пясък, с която засипваха урината и изпражненията. През първия ден й донесоха храна преди и след залез-слънце. Макар че храната беше безвкусна, тя я изгълта лакомо. В периодите между неспокойния си сън и грижите за болните, Клара седеше в мрака и се чудеше какви са тези хора, сред които е попаднала. Очевидно не бяха на страната на режима. Предположи, че Сорген е водач на една от бунтовническите групировки. Струваше й се абсурдно да се води борба срещу правителството от подобно място, но предпазните мерки явно бяха оправдани, защото тя самата беше станала свидетел на бруталността, с която правителствените сили се опитваха да смажат опонентите си. В лагера не се случваше почти нищо, но всички постоянно бяха нащрек, готови веднага да го преместят, ако изтече информация за местоположението му.

Настъпваше утрото на втория ден след пристигането й в лагера. Болните още не се бяха събудили. Клара излезе от палатката и се загледа в изгряващото над пустинята слънце. Небето беше оцветено в розово и оранжево и всичко изглеждаше спокойно. Както обикновено четирима войници бяха застанали в полукръг около лагера и огънчетата на цигарите им проблясваха в полумрака. Зад тях се простираше голата, безкрайна пустиня. Клара погледна към пътя. Чудеше се къде ли щеше да я отведе той и какво ли щеше да й се случи, ако се осмелеше да избяга и да тръгне сама по него.

Клара примигна. Дали това не беше игра на ранната утринна светлина, или наистина иззад билото на хълма се беше появила някаква фигура? Затвори очи и ги потърка, а после отново ги отвори. Вече беше сигурна, че към нея се приближава неясен силует на човек. Продължи да го наблюдава. Походката му беше странна, сякаш куцаше. Когато човекът се приближи на петдесет метра до нея, Клара видя, че е жена. Войниците, които бяха на пост, я наблюдаваха напрегнато с насочени към нея оръжия, готови за стрелба.

Жената беше с дълга, черна коса със снежнобял кичур на челото. Имаше окаян вид. Лицето й беше мръсно, а очите й бяха безумни. Приличаше на призрак. Очевидно се чувстваше много зле.

Когато стигна на пет метра от войниците, жената спря, вдигна ръце и извика със слаб, пресекващ глас:

— Сорген! Сорген!

А после се свлече на земята.

Клара се затича към нея, но един от войниците се обърна и размаха автомата си. Изплашена, тя влезе в палатката, преви се на две и се опита да си поеме въздух. Чу шум, но не посмя да надникне навън. След десет минути в палатката влезе Сорген. Не го беше виждала откакто й беше показал болните. Водеше жената, преметнал едната й ръка през рамото си.

— Това е Башеба — каза. — Племенницата ми.

Клара протегна ръка, но Башеба се дръпна.

— Моля ви да се погрижите за нея — продължи развълнувано Сорген. — Напоследък й се случиха много неприятности.

Без да дава повече обяснения, той излезе от палатката.

Останалите пациенти на Клара продължаваха да спят и тя насочи цялото си внимание към жената. Даде й чаша вода и след като тя я изпи на няколко глътки, посочи към десния й крак и я погледна въпросително.

— Аз разбирам английски — каза Башеба.