Крис Райън - Господари на войната

Бъкингам изглеждаше нервен. Самоувереността, с която се беше приближил до Сорген, беше изчезнала. Започна да пелтечи като човек, който си е направил погрешно сметката.

— Сорген… Аз…

Сорген обаче протегна ръце и върху лицето му изгря усмивка.

— Стари приятелю, добре си ми дошъл на този велик ден, на нашия празник Еид ал-Фитр. — Обгърна с огромните си ръце крехките рамене на Бъкингам, а после се обърна към войниците си и им каза нещо на арабски. Те свалиха автоматите си с видимо облекчение. — Какво те води насам, приятелю? — попита весело. — Чакай! Не ми казвай! Имам чувството, че отговорът ти няма да ми хареса. Нека да поговорим за доброто старо време, преди да сме започнали да се караме. Влизай! Принудени сме да живеем като номади. Но ти си добре дошъл при нас, Хюго. И приятелите ти също. Заповядайте всички.

Без да сваля ръка от раменете на Бъкингам, Сорген го въведе в палатката. Дани вървеше на три-четири метра след тях, като се стараеше да не обръща внимание на втренчените погледи на войниците. Докато влизаше в палатката, видя жената с европейските черти, която изтича към ридаещата безутешно Башеба, помогна й да се изправи на крака и я вкара в по-малката палатка. Двете жени го пронизаха с погледи, по-остри от ножа, с който едната от тях току-що се беше опитала да го убие.

Еид ал-Фитр слагаше край на Рамадан, свещения месец на постите. На този празник мюсюлманите обикновено закусваха леко със сладки неща.

Докато прекосяваха пустинята на път за лагера на Сорген, Бъкингам им беше обяснил какво могат да очакват от водача на бунтовниците. До момента думите му се бяха оправдали.

Сорген и Бъкингам седяха на килима в средата на огромната палатка пред купичка със захаросани фурми. Дани си спомни думите на Бъкингам, че Сорген е силно религиозен, и вече беше склонен да му вярва, защото в противен случай той не би спазил ритуала сред радиостанциите и кутиите с муниции в този импровизиран команден център. В момента обаче съзнанието му беше заето по-скоро с възможностите за бягство, отколкото с традиционната закуска. Имаше един-единствен начин да се измъкнат от палатката, но той не би могъл да среже дебелия брезент нито с единия, нито с другия си нож. От двете страни на входа й имаше по един войник. Дани беше застанал на три метра от килима. Останалите трима мъже от групата бяха отведени доста по-навътре. Скинър не откъсваше злобните си очи от него. Дани не му обръщаше внимание, защото трябваше да мисли как да опази Бъкингам. Макар че двамата със Сорген се държаха като добри приятели, добрите приятелства се разваляха лесно.

— Eid mubarak [28] Честит празник, (араб.) — Б. пр. — изрече Бъкингам и взе една фурма от купичката.

— Eid mubarak — отвърна Сорген. — Спомняш ли си последния път, в който се видяхме?

Бъкингам се усмихна.

— В Кафе дез ами на Шатле. Ти пи кафе, а аз нещо малко по-силно.

— Научи ли за баща ми?

Бъкингам кимна.

— Моите съболезнования. Знам, че бяхте много близки.

— Бил е убит точно пред това кафе. Имам приятели във френското правителство, но никой от тях не можа да ми обясни какви са били причините, поради които младият алжирец е отнел живота му.

В този момент Дани случайно беше обърнал очи към Хектор и Скинър. Видя, че двамата се спогледаха. По устните на Скинър се появи едва забележима усмивка. Спомни си думите на Таф: „Започваш да си изпускаш нервите. Привиждат ти се разни неща.“ Заслуша се отново.

— Понякога е трудно човек да разбере начина на мислене на един терорист — каза Бъкингам.

— Мен също ме смятат за терорист, приятелю — отвърна Сорген. — Твоето правителство с удоволствие би ми прикачило този етикет, ако Асу вземе властта. Което, трябва да призная, изглежда напълно възможно. Тогава много хора с радост биха ми помогнали да потегля към рая. — Лапна една фурма и започна да я дъвче замислено. — И в тази връзка ми се иска да те попитам на какво дължа това посещение.

Бъкингам не му отговори веднага. Дани остана с впечатлението, че се опитваше да намери подходящите думи.

— Вчера се срещнах в града с брат ти.

Лицето на Сорген помръкна и той се намръщи, но не каза нищо.

— Обясних му, че британското правителство ще направи всичко, което е по силите му, за да ви накара да се помирите.

— Сигурен съм, че след като е чул това, скъпият ми брат те е изгонил.

— Не, не ме изгони.

Сорген примигна.

— Изненадан съм. Сигурно е имало защо.

— Вероятно — отвърна Бъкингам, изправи се и обърна гръб на Сорген. Лицето му изглеждаше напрегнато. В крайна сметка беше пристигнал в Сирия най-вече, за да проведе този разговор. — Дошъл съм при теб с едно предложение. Моето правителство проявява разбиране по отношение на лоялността ти към французите. Те се грижеха за баща ти, докато той беше в изгнание, и в момента те поддържат с пари и оръжие, така, както британците поддържат Асу, а руснаците — настоящия режим в Сирия. — Започна да крачи бавно напред-назад в палатката. — Ще бъда откровен с теб, Сорген. Моите началници искаха от мен да те излъжа. Да ти кажа, че ние мислим доброто на страната ти. Аз обаче им обясних, че интелигентността ти не бива да бъде подценявана, защото ти си наясно какво се крие зад дипломацията. В интерес на Великобритания е да поддържа добри взаимоотношения с онези, които дойдат на власт в Сирия. Заявих им, че не бих могъл да те заблудя.