Крис Райън - Господари на войната

— Ами Асу? — продължи Дани. — За какво си говориха двамата с Бъкингам? Защо ти остана в стаята, а аз трябваше да изляза?

— Не го приемай лично, чедо. Асу е скапан кучи син, но проявява доверие към мен. Няма никаква друга причина.

— И за какво разговаряхте?

Дани почувства, че е започнал да се ядосва.

— Според мен двамата с теб трябва да се поразходим — каза Таф, пренебрегвайки въпроса му. — Тук човек наистина може да полудее. Местните хора смятат, че заради Еид ал… как му беше името на този празник, по дяволите, тази вечер няма да има бомбардировки.

Когато се върнаха от лагера на Сорген, Таф изпрати местните хора по домовете им. „Национален празник е“, каза на Дани, но той остана с чувството, че Таф иска да се отърве от тях. „И аз понякога ставам сантиментален“, добави, след като Дани го погледна въпросително. Това обяснение не го задоволи.

Дани ритна кофата и водата се разля.

— Аз оставам тук — каза сърдито. — Длъжен съм да пазя Бъкингам.

Изведнъж се сети, че е изгубил Бъкингам от погледа си. Преди половин час го беше зърнал в отсрещния ъгъл на двора. Огледа се и видя единствено Скинър, който се беше облегнал на единия Ланд Роувър и не откъсваше очи от него и Таф.

— Къде е той?

— Вътре е — отвърна кротко Таф. — Почива си. Момчетата ще го пазят. Знаеш, че могат да се справят не по-зле от теб. А ние ще се поразходим. За да изпуснеш поне малко парата.

Таф го беше хванал за лакътя и го буташе към портата. Очите му се стрелнаха към къщата.

Изведнъж по гърба на Дани полазиха студени тръпки.

— Къде е той? — попита отново.

— Вече ти казах, чедо. Вътре е…

Дани се изскубна от Таф. Нещо не беше наред. Не знаеше точно какво, но го усети по тона му.

Притича през двора и влезе в къщата. На първия етаж нямаше никой. Изкачи стълбището, като вземаше по три стъпала наведнъж, и стигна до стаята, в която ги бяха настанили с Бъкингам.

Стаята беше празна.

Дани провери дали пистолетът му е на мястото си, а после грабна автомата.

Защо къщата беше толкова тиха? Какво, по дяволите, ставаше?

Върна се бавно по коридора с насочен напред автомат. Спря пред стаята с генератора и се ослуша.

Никакъв звук.

Надникна и видя, че и тя е празна.

Чу шум откъм тоалетната. Някой пусна водата. Обърна се и насочи автомата към стълбището. Вратата на тоалетната се отвори.

Появи се Бъкингам.

Оправяше си панталона и беше смръщил лице заради отвратителната миризма. Видя Дани и се вцепени.

А после изпсува.

Дани свали автомата. Ръката му трепереше.

Бъкингам се разкрещя, но Дани не го слушаше. Може би Таф беше прав. Може би наистина това място му се отразяваше зле.

Таф се появи на върха на стълбището. Погледна настойчиво Дани — Затвори си устата, приятел — сопна се на Бъкингам, който продължаваше да крещи.

Бъкингам го изгледа гневно, но млъкна.

— Тръгвай — каза Таф на Дани, обърна се и започна да слиза по стълбището.

Дани го последва. Когато стигнаха до първия етаж, Таф проговори отново. Гласът му беше много тих.

— А сега ме чуй. Държиш се като идиот. Ако беше някой друг, отдавна да съм го пратил на дъното на морето. — Дани отвори уста да му възрази, но Таф си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и продължи: — Почакай. Твърдиш, че моите хора извършват зверства. Трябва обаче да го докажеш.

Дани примигна.

— Говоря ти сериозно, чедо. Или ми покажи труповете и ми докажи, че моите хора са извършили убийството, или си затвори устата и си върши работата. Кое от тези две неща предпочиташ да направиш?

Дани погледна през рамо. Даваше си сметка, че не бива да оставя Бъкингам, но на всяка цена трябваше да убеди Таф, че не си е измислил случката с Хектор и Скинър, затова отвърна:

— Добре. Хайде да тръгваме.

Минаха през двора, без да разменят нито дума. Ди Фрайз беше застанал до портата. Проследи ги с очи, докато се приближаваха към него.

— Отвори — каза му Таф. — Бъкингам не трябва да напуска къщата при каквито и да било обстоятелства. Разбра ли?

Както обикновено Ди Фрайз кимна мълчаливо. На Дани му се стори, че си размениха многозначителни погледи, но реши, че отново го обзема параноя.

Портата се отвори и двамата излязоха на улицата.

Беше започнало да се здрачава. На оскъдната светлина засегнатите от бомбардировките сгради не изглеждаха толкова страховити. От далечината долетя глас — някаква жена пееше провлечена арабска песен, която приличаше на вой.

— И така, чедо — каза Таф, — води ме натам.