Крис Райън - Господари на войната

Думата заседна в гърлото му.

Нещо не беше наред.

Лъчът от фенерчето на Таф не се движеше, а беше насочен към гърба му. Сянката му покриваше голяма част от стената зад него.

— Пусни автомата и фенерчето на пода, чедо — изрече Таф.

Гласът му беше много тих.

Дани се колебаеше.

Понечи да се обърне.

— Веднага ги пусни на пода!

Дани остави автомата и фенерчето да се изплъзнат от ръцете му и те издрънчаха върху пода. Лъчът на фенерчето освети корема на мъртвия мъж.

— Вдигни си ръцете, момче, и се обърни много бавно.

Гласът на Таф трепереше едва доловимо. Дани се подчини. Ярката бяла светлина на фенерчето го заслепи. Не можеше да види лицето на Таф, който стоеше на пет метра от него. Беше вдигнал пистолета на височината на гърдите си и го държеше успоредно на лъча на фенерчето.

— Какво става, Таф? — попита тихо Дани.

Мълчание.

— Защо изпратиха теб, чедо? — изрече най-накрая Таф. — След като в Полка е пълно с мухльовци, защо трябваше да изпратят точно теб? Вече започвам да си мисля, че не е било случайно.

— Таф, приятелю, свали пистолета.

— Сега ще направя нещо — отвърна Таф. — Ти няма да разбереш подбудите ми. Но само в началото. Впоследствие ще ти стане ясно защо съм го направил. Сигурен съм.

Таф пристъпи напред.

Пръстите на Дани помръднаха. Можеше да свали пистолета от жилетката си и да стреля за части от секундата. Ако пред него стоеше друг човек, не би се поколебал нито за миг. Таф обаче беше много опитен и много бърз. Освен това как би могъл да убие мъжа, който му беше като баща?

— Виж какво, приятел — прошепна Дани, — ако се притесняваш, че ще кажа на някого…

Той си свали ръцете и посочи към труповете зад гърба си.

— Вдигни си ръцете, по дяволите!

Дани се подчини незабавно.

— Станал си участник в една игра, която не е за теб, Дани. Не биваше да те изпращат тук.

— Хектор и Скинър убиха тези хора, Таф.

— Разбира се, че те са ги убили — сопна му се Таф. — Нима си мислиш, че съм се заобиколил с момиченца, които се правят на скаути? Хектор и Скинър са тук, за да изкарват пари, а не за да се мъчат да постигнат помирение между хората.

Направи още една крачка напред. Пред очите на Дани танцуваха сини и червени точки.

Разстоянието между него и Таф вече беше три метра.

Освен фенерчето Таф държеше в лявата си ръка още нещо. Дани беше сигурен, че Таф няма да го застреля. Явно имаше предвид нещо друго.

— Не постъпвай глупаво, чедо — прошепна Таф.

— Ти държиш, пистолет, Таф, а не аз. Свали го. Нека да поговорим.

Таф направи още една крачка напред.

— Няма за какво да говорим, чедо.

Дани предприе следващия си ход, без да се поколебае нито за миг. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да избие пистолета от ръката на Таф. Знаеше, че приятелят му ще отреагира мигновено и при рязкото движение ръката му можеше да трепне и да произведе неволно изстрел. Падна на колене и излезе от огневата линия на насочения към него пистолет. Хвърли се срещу Таф, повличайки го към пода, като същевременно се стегна, за да посрещне удара в средата на гърба си, който знаеше, че ще последва. Таф нанесе очаквания удар, докато падаше. Дани се оказа неподготвен за силата и жестокостта на този удар.

Веднага осъзна, че Таф е използвал електрошокова палка. Тялото му се разтресе и издрънча глухо върху пода. Усещането продължи не повече от секунда. Крайниците му се сковаха. Таф го обърна по гръб, заби коляно в гърдите му, освети лицето му и без да обръща внимание на напразните му усилия да раздвижи парализираните си ръце, каза:

— Трябва да напуснеш Сирия, чедо. Най-добре ще е да минеш през турската граница. Ще ти дам пари. Не се притеснявай за Бъкингам. Той остава тук. Ще кажеш на началниците си, че Асу те е измамил. МИ-6 не разполага с достатъчно очи и уши, за да се доберат до истината.

— Таф, какво…

— Не питай, чедо. За твое добро е. — Таф замълча, преди да продължи: — Веднъж ти казах, че трябва винаги да бъдеш готов на всичко. Няма как да помниш, защото тогава ти беше току-що родено бебе. Сега ти го повтарям. Не го забравяй никога.

Дани нямаше възможност да му отговори. Таф свали ръцете си надолу и притисна палката до гърдите му. Отново го прониза електрически ток, много по-силно от предишния път и по-продължително. Таф пусна фенерчето на пода и Дани успя да зърне лицето му. Беше изкривено от болка, но от него се излъчваше решителност. Изглеждаше като лице на човек, който смята, че постъпва правилно.

А после то изчезна, заедно с болката, която Дани изпитваше, докато потъваше в мрак.