Крис Райън - Господари на войната

Дани стисна автомата и двамата тръгнаха по пътя, по който предишната нощ беше проследил Хектор и Скинър, криейки се в сенките. Изведнъж Дани се върна към един отдавна забравен спомен. Беше десетгодишен и двамата с Таф вървяха през гората. Таф го учеше да се придвижва безшумно. Тази нощ обаче наоколо нямаше дървета, нито есенни листа. Имаше само пропукани бетонни плочи и купчини отломки.

И войници.

На петдесет метра пред тях.

Дани инстинктивно вдигна свободната си ръка. Двамата с Таф се притиснаха към витрината на близкия магазин. Дани се взря в мрака. Войниците бяха осем. От униформите и от начина, по който се държаха, личеше, че са от войските на правителството. Бяха блокирали улицата точно след ъгъла, покрай който двамата с Таф трябваше да завият.

В пространството над главите им изсвистя куршум. Един от войниците се свлече на земята.

— Снайпер — изсъска Таф. — Не мърдай.

Сред войниците настъпи хаос. Всички започнаха да крещят и се скупчиха — най-лошото, което можеха да направят. Чу се втори изстрел — и той като първия беше точен и още един войник се свлече на земята. Войниците се разпръснаха.

— Тръгвай! — прошепна Таф.

Дани обаче вече се промъкваше в сенките, възползвайки се от суматохата. След двайсет секунди завиха покрай ъгъла. Дани огледа улицата. На шейсет метра в далечината гореше огън. Около него бяха застанали шестима мъже. Даже и да бяха доловили изстрелите, те не изглеждаха притеснени. Не се чуваха взривове. Ако затвореше очи, човек нямаше да разбере, че се намира в град, в който се води война. Това накара Дани да се напрегне още повече. Ако участваше в изработването на бойната стратегия на сирийското правителство, той щеше да настоява градът да бъде ударен точно на този религиозен празник, защото никой не го очакваше. В небето обаче нямаше самолети и не се чуваха изстрели на артилерийски оръдия.

Дани посочи пряката улица на двайсет метра пред тях и кимна на Таф. Завиха по нея и продължиха да вървят, скрити в сенките. След по-малко от пет минути стигнаха до хлебарницата.

Нищо не се беше променило, откакто Дани беше излязъл от нея. Срязаният катинар лежеше на улицата, тежката верига беше навита като змия до него, стъклото на вратата беше разбито. Дани надникна и видя, че всичко си е на мястото. Помисли си, че дори и някой да беше нахлул в сградата, едва ли е издържал на страховитата гледка. Обърна се към Таф и каза:

— Влизаме.

— Добре, чедо — отвърна Таф.

Тонът му беше снизходителен — вероятно очакваше Дани да изпадне в глупаво положение. Протегна напред ръка и го пусна пред себе си.

Дани прекоси помещението на първия етаж и тръгна нагоре по стълбището. Спря пред вратата на стаята и погледна през рамо. Таф беше застанал точно зад него. Дръпна рязко вратата и до ноздрите му достигна отвратителна миризма. Едва ли щеше да я забрави някога. Шестнайсетте часа в затвореното пространство при тази температура се бяха оказали достатъчни, за да започне разлагането на труповете. Покри си носа с ризата и свали фенерчето от жилетката си. Появата на двамата мъже беше обезпокоила накацалите по труповете мухи и въздухът сякаш се раздвижи, след като Дани освети стаята. Размаха ръка, за да прогони мухите от лицето си.

— Направиха го за не повече от десет минути — изрече тихо, пристъпвайки в стаята. — Без да стрелят, защото стрелбата щеше да се чуе на улицата. Използвали са единствено ножове.

Насочи фенерчето първо към децата. Кожата около очите, носовете и устите им блестеше от засъхналите секрети, които бяха изтекли от тях. Бузите им бяха хлътнали. Една муха пълзеше върху лявото око на момченцето. Розовата шнола на момиченцето отразяваше лъча от фенерчето.

Зад гърба на Дани просветна втори лъч. Таф беше включил фенерчето си. Двата лъча се пресякоха подобно на прожектори в затвор.

— Прерязали са гърлото на бащата — каза с равен глас Дани, докато осветяваше трупа на мъжа. Таф мълчеше. — Предполагам, че първо са заклали бащата. Решили са, че той ще се опита да защити семейството си.

Кръвта около раната на бащата се беше съсирила и на места се беше образувала коричка. Разрезът приличаше на крива усмивка, контрастираща със застиналата върху лицето му гримаса.

Когато се приближи до майката, Дани трябваше да се насили, за да насочи фенерчето към нея. Издутият й корем беше спаднал леко и размазаната кръв беше засъхнала по кожата й и по чаршафа.

— Била е бременна — продължи Дани, без да сваля фенерчето от разлагащия се труп. — Когато я намерих, бебето още мърдаше. В продължение на няколко секунди. Какво ще кажеш за версията на Хектор, според която двамата със Скинър нямат нищо общо със смъртта на тези хора? Това са пълни глуп…