Крис Райън - Господари на войната

— Говорите ли английски?

Тя кимна неохотно.

— Всичко наред ли е?

— Вие ме отвращавате — изсъска жената.

— Какво?

— Чухте ме добре. Знам какво сте направили. При мен е една потънала в скръб майка. Не мислите ли, че нещастията на хората в тази страна са достатъчни, за да им причинявате допълнителни страдания? — Хвана ръцете му, вдигна ги нагоре и изсъска: — По ръцете ви има кръв!

Обърна се и влезе в палатката.

Дани понечи да я последва, за да й обясни, че не е права, но се отказа и се отдалечи от палатката. Не го интересуваше какво мислят хората. Той беше сигурен, че е постъпил както трябва, и нищо друго нямаше значение за него.

Освен това имаше други неща, за които да се тревожи, като например кой му казваше истината и кой го лъжеше за тази операция.

Лондон.

12:00 ч.

Макс Сондърс си оправи вратовръзката и напъха ризата в панталона. Анастейсия току-що беше излязла от кабинета му. Ароматът на парфюма й, Коко Шанел, който струваше седемдесет и пет лири и свършваше много бързо, се носеше във въздуха. Несъмнено се излъчваше и от него. Когато се прибереше вкъщи, съпругата му щеше да се престори, че не забелязва. Не си струваше да му вдига скандали, след като притежаваше платинена карта Америкън експрес и можеше да пазарува на Бонд стрийт. Погледна през прозореца към Сейнт Джеймс скуеър и се усмихна печално. Хората бяха прави. В крайна сметка човек винаги си плащаше за секса. Всеки, който смяташе, че не е така, се лъжеше.

Анастейсия се върна обратно в кабинета, без да почука. Косата й беше леко разрошена, но както винаги в подобни случаи се държеше надменно. Проблемът при подобни нафукани мадами се състоеше в това, че се правеха на светици. Тя въобще не беше толкова надута преди двайсет минути, когато я просна върху същото това бюро, пред което сега стоеше с вид на стара мома.

— Какво има, скъпа? — попита Сондърс.

— Пристигнали са три съобщения, докато ние… докато ти беше зает — отвърна тя, без да го погледне. — Едното е от Оливър Карингтън, човекът от МИ-6…

— Благодаря ти, Анастейсия. Знам кой е Карингтън.

Анастейсия сви устни.

— Оливър Карингтън настоява да му се обадиш. Второто съобщение е от мосю Грандие от Министерството на външните работи и европейските въпроси. — Анастейсия изрече името на институцията на френски. Никога не пропускаше възможността да покаже колко добре говори този език. На Сондърс му харесваше акцентът й. — Дали е свързано с положението в Сирия?

Сондърс кимна.

Анастейсия се обърна и тръгна към вратата.

— Ти каза, че съобщенията са три.

Анастейсия се изчерви. Не обичаше да й се напомня, че е пропуснала нещо.

— Извинявай — измърмори.

— Извинена си. — Сондърс й се усмихна. — Тази сутрин ти беше много заета, скъпа.

— Третото съобщение е от Таф Дейвис. Може би не си спомняш, но той беше прикрепен към…

— Бъди добро момиче и просто ми го прочети.

Устните на Анастейсия се свиха до такава степен, че сякаш изчезнаха. Изчете съобщението от бележника си с типичния си приповдигнат маниер, който въобще не беше подходящ за военната терминология, съдържаща се в него. — Операция „Домино“ е насрочена за тази вечер — повтори. — Това е всичко.

— Чудесно! — възкликна Сондърс и се замисли за момент. — Свържи ме с Грандие, моля те.

— А Карингтън?

Сондърс поклати глава.

— Той ще почака до утре. Ще говоря с французина, а после ще излезем да хапнем. И ще ти купя едно шише от този прекрасен парфюм. Можем да отидем в „Харви Никълс“. Предполагам, че нямаш нищо против.

Анастейсия не успя да прикрие радостната усмивка, която се появи върху устните й, и измърка:

— Не, Макс. Това би било прекрасно.

Излезе от кабинета и затвори безшумно вратата.

— Какво правиш, чедо?

Беше започнало да се стъмва. Дани беше напълнил с вода една пластмасова кофа и търкаше дланите си с мокра пръст с надеждата, че ще успее да махне поне част от петната от засъхнала кръв. Реши, че ги е гледал достатъчно и е крайно време да ги отстрани, макар че едва ли скоро щеше да ги забрави. Импровизираният сапун почти не вършеше работа. Потопи дланите си в чистата вода, избърса ги в дрехите си и отвърна:

— Мия се.

— Няма смисъл, след като отново ще се изцапаш.

— Защо не ми повярва сутринта, когато ти казах за Скинър и Хектор? Знаеш много добре, че не бих си измислил подобно нещо.

Таф не му отговори. Изгледа го втренчено и го накара да се почувства неудобно.