Крис Райън - Господари на войната

Когато Дани се събуди, беше още тъмно.

Не знаеше къде се намира. Може би в Херефорд? Но ако беше в Херефорд, защо лежеше по очи на твърдия под? Откъде идваше това бръмчене? И каква беше тази отвратителна миризма?

После си спомни.

Опита се да се изправи на крака, но не успя. Разклати глава, без да обръща внимание на силната болка, и се взря в мрака. Все още беше в онази стая. От Таф нямаше и следа, а той самият лежеше на пода до леглото с мъртвите деца. Едната му ръка беше закрепена с метални белезници за леглото. Погледна си часовника: 21:35. Помисли си, че едва ли е бил в безсъзнание повече от двайсет минути, но те явно за били достатъчни на Таф, за да си свърши работата. В средата на пода на три метра от Дани лежаха автоматът и жилетката му. Сателитният телефон липсваше. По всичко личеше, че Таф си е тръгнал, защото беше оставил тънка пачка банкноти до вещите му.

Какво, по дяволите, възнамеряваше да направи Таф? Защо го беше оставил окован за леглото в тази хлебарница, която се беше превърнала в касапница? Имаше чувството, че през последните двайсет часа се е движил като сомнамбул, доверявайки се на Таф, без да помисли за себе си. Като пълен идиот. В момента обаче беше длъжен да се погрижи за някои по-важни неща. Въпросите, които се въртяха в главата му, можеха да почакат. Трябваше преди всичко да се махне от това място.

Таф не беше взел оръжието му, което означаваше, че е бил сигурен в способността му да се освободи и да избяга. Беше го закачил с белезниците за леглото, за да има достатъчно време да изчезне. Дани огледа крака на леглото. Той се разширяваше в долната си част, ето защо нямаше как да измъкне белезниците. Налагаше се да преобърне леглото и да счупи рамката с голи ръце. Леглото обаче беше здраво и тежко. Даже и да успееше да го преобърне заедно с мъртвите деца, които лежаха върху него, щяха да му бъдат нужни най-малко два часа, за да се освободи. А той не разполагаше с толкова, защото искаше колкото е възможно по-скоро да разбере истината.

Трябваше да потърси друг вариант.

Потупа дрехите си със свободната си ръка. В някой от джобовете му със сигурност имаше нещо, с което би могъл да отключи белезниците. Не откри нищо, освен патроните, които беше извадил от автомата на Хектор. Удари отчаяно с юмрук по пода. Ако разполагаше с подходящ инструмент, белезниците не биха го затруднили. Например с кламер. Или дори с шнола.

С шнола…

Завъртя се рязко и се изправи на колене. Леглото беше високо около метър и той надникна над ръба на дюшека. Момченцето беше откъм неговата страна. Пресегна се и го хвана за ръката. Беше леденостудено и тежко. Но тъй като вече не беше вкочанено, лесно го дръпна и го премести към себе си.

Дръпна го отново. Рамото му изпука и се извади от ставата.

Когато го дръпна за трети път, тялото му се показа изпод чаршафа, плъзна се по рамката на леглото и падна на пода до Дани. Момченцето беше само по гащички, които се бяха смъкнали и изглеждаха така, сякаш беше пишкало кръв. Върху корема му зееше дълга, около десет сантиметра, рана. Миризмата от загнилата храна навлезе в ноздрите на Дани и той едва се сдържа да не повърне. Отново надникна над ръба на дюшека. Нямаше как да стигне момиченцето с ръка, ето защо започна да тегли леко долния чаршаф. Внимаваше тялото на детето да не се изхлузи и да остане върху дюшека. Най-накрая успя да го събори на пода до братчето му. Част от червата му бяха изхвръкнали от страховития разрез на корема и приличаха на балон с големина на портокал. Дани извърна очи, а после погледна към главата му и изпсува. Розовата шнола я нямаше.

Откри я върху пода до себе си. Грабна я и я огледа. Беше дълга около пет сантиметра, с шарнир в единия край и закопчалка в другия. Стисна закопчалката и шнолата се отвори. Металът беше гъвкав. Вкара внимателно острия край на шнолата в ключалката на белезниците и се опита да я завърти.

Ключалката заяде.

Вторият му опит също беше несполучлив.

Третия път успя.

Скочи на крака. Мухите се разхвърчаха, но той не им обърна внимание, а тръгна към автомата и жилетката си. Пъхна парите в джоба на панталона си и облече жилетката. Доколкото можа да види в тъмното, в нея, освен сателитния телефон, не липсваше нищо друго. Закачи фенерчето за автомата и без да се обръща назад излезе от стаята и се спусна надолу по стълбището.

Спря пред вратата на долния етаж, ослуша се и се огледа. Отвори я и с няколко крачки изхвърча на улицата

Погледна си часовника: 22:03. Бяха минали няколко часа, откакто беше излязъл от квартирата на Таф.