Крис Райън - Господари на войната

— Говори! — изкрещя, надвиквайки се с пукота от пламъците, обхванали къщата.

— Аз… Не знам какво имаш предвид…

— Двамата с Таф бяхте намислили нещо. Или ще ми кажеш за какво става въпрос, или няма да излезеш от тук.

— Ти не си способен на подобно нещо! — изкрещя Бъкингам.

В гърдите на Дани се надигна гняв. Той завъртя Бъкингам с лице към горящата къща и застана зад него. Преметна ръка през врата му и го стисна достатъчно силно, за да му попречи да диша нормално. Усещаше топлината от огъня върху ръката си, но останалата част от тялото му беше защитена от тялото на Бъкингам.

Бяха на десет метра от пламъците. Бутайки Бъкингам пред себе си, Дани скъси разстоянието наполовина и изсъска в ухото му:

— Какво възнамерявахте да направите двамата с Таф?

— Нищо — изкряка Бъкингам. — Неговите хора се опитаха да ме убият… Ти видя… За Бога, много ми е горещо…

Дани отново го бутна с един метър напред. По тялото му течеше гореща пот.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Таф те е измамил. Така, както измами мен. А сега ми кажи какво възнамерявахте да направите.

Бъкингам не отговори и той отново го бутна напред.

Бъкингам се пречупи по-бързо, отколкото очакваше Дани. След като топлината от пламъците започна да изгаря лицето му, думите се изтъркаляха от устата му така, сякаш бяха кофи с вода, които, изливайки се, щяха да облекчат болката му.

— Те тръгнаха към лагера, за да убият Сорген!

Без да сваля ръката си от врата на Бъкингам, Дани се завъртя кръгом и двамата вече не бяха обърнати към огъня. С огромно усилие Бъкингам се освободи от хватката му, измина десет метра, падна на земята, покри лицето си с ръце и започна да псува.

— Защо? — изсъска Дани.

— Това беше целта на операцията, идиот такъв! — изкрещя Бъкингам. — Сорген е единственият сериозен съперник на Асу. Ако той дойде на власт, французите ще си осигурят контрола върху Сирия, което ние не можем да допуснем. — Пое си дълбоко въздух. — Моята задача беше да уговоря с Асу убийството на Сорген, а после да получа от Сорген информация за времето, по което той възнамерява да събере командирите си, за да могат Таф и хората му да ги ликвидират.

— За Бога, Бъкингам, мислех, че двамата със Сорген сте приятели!

Бъкингам го изгледа злобно.

— И аз мислех, че двамата с Джак сте приятели.

Дани направи огромни усилия да запази самообладание.

— А защо Таф се опита да те убие?

— Откъде да знам, по дяволите! — изкрещя Бъкингам. — Защото е луд, предполагам. И той е същото животно като теб!

Дани започна да крачи напред-назад, обмисляйки следващия си ход. Нима се беше лъгал по отношение на приятеля си? Каква беше целта на Таф? След като беше длъжен да спазва инструкциите на Бъкингам, защо Таф се беше опитал да го отстрани от пътя си?

Само един човек можеше да отговори на тези въпроси.

Таф.

Дани се обърна към Бъкингам и изръмжа:

— Стани!

— Къде отиваме?

— Стани!

— Няма да стана, докато не ми кажеш къде отиваме.

Дани се приближи до него, изправи го на крака и дръпна лицето му към своето.

— Ще откраднем кола и ще намерим Таф. Искам да разбера от него в какво си ни забъркал. Чуй ме, лайно такова, ако се окаже, че си ме излъгал, ще ти се прииска да беше станал част от фойерверките на Таф. Ясно ли ти е?

Бъкингам се взря с ужас в него и прошепна:

— Прекалено рисковано е.

Дани нямаше време да се съобразява с опасенията му. Бутна го към портата с насочен към гърба му автомат и изкрещя:

— Тръгвай! Веднага!

22:30 ч.

Пикапите бяха започнали да пристигат, след като слънцето залезе.

Клара ги наблюдаваше от входа на палатката и тревогата й се засилваше. Във всеки от седемте, паркирани безразборно на около двайсет метра от голямата палатка, пикапи имаше картечница. Тъй като не разбираше нищо от оръжия, картечниците й се сториха същите като тази, която беше забелязала при пристигането си в лагера. Мъжете в пикапите изглеждаха не по-малко застрашително с преметнатите върху гърдите си автомати. Омотаните около главите им черни шалове скриваха лицата им с изключение на носа и очите. От някои от пикапите слязоха по двама, а от други — по трима души. От начина, по който се държаха, беше ясно, че във всяка група има един с по-висок чин. При пристигането на колите Сорген излизаше от палатката и посрещаше войниците с прегръдка, а после ги въвеждаше вътре.

— Командирите на Сорген — обясни й Башеба, докато излизаше от палатката. — Събират се много рядко. Мисля, че този е последният.