Крис Райън - Господари на войната

Отново настъпи мълчание.

— Каква гаранция имаш предвид? — попита Таф.

— Вярваш ли в съдбата? — След като не получи отговор, Сорген продължи: — Ако наистина съществува, в момента тя ни се усмихва. Преди два дни снахата на Асу дойде в нашия скромен лагер.

— Познавам тази жена — отвърна Таф.

— В такъв случай би трябвало да си наясно колко е досадна. Аз самият не бих страдал, ако бъде пратена на оня свят. Изглеждаш шокиран, мистър Таф. Няма причини да се вълнуваш. Ако Башеба беше останала при Асу, щяхте да я убиете заедно с другите. Надявам се, разбираш, че съм предвидил всичко. Ако направим запис на екзекуцията й, извършена от твоята ръка или от ръката на някой от хората ти, аз ще разполагам с гаранция, че сте лоялни към мен, а не към брат ми.

Клара изтръпна. Умът й препускаше трескаво. Трябваше да изтича до палатката, да грабне Башеба и да й помогне да избяга. Краката й обаче не я слушаха.

— Добре — отвърна Таф. — Доведете я тук.

— Момент — каза Сорген. — Още не съм свършил. Нашите френски поддръжници се нуждаят от доказателства, че след като вземете парите, ще изпълните тяхното желание, а не желанието на британското правителство.

На Клара й се зави свят.

— За щастие при нас има една млада британска лекарка. Вероятно сте я забелязали сутринта. Красива жена. Ако времето не ни притискаше, щяхме да ви оставим да се позабавлявате с нея. Но се налага тя също да бъде убита веднага от вас пред камерата.

Клара си затисна устата с ръце, обърна се и тръгна, препъвайки се към медицинската палатка. Даваше си сметка, че разполага само с няколко секунди да изведе Башеба от нея. Стори й се, че й бяха нужни часове, за да пропълзи в дупката.

— Башеба! — прошепна тя, след като най-после влезе вътре.

Един от мъжете се беше събудил и Башеба беше коленичила до него с ръка върху челото му. Клара изтича и изправи изненаданата жена на крака. Башеба тръгна, накуцвайки, след Клара, която я дърпаше към задната част на палатката.

— Какво правиш? — попита, очевидно стресната от поведението на Клара.

— Те ще дойдат всеки момент. Трябва веднага да се махнем от тук…

Клара погледна през рамо към входа на палатката. Стори й се че брезентът леко се разклати, сякаш някой го докосна. Бутна Башеба към дупката и отново погледна през рамо, докато жената се промъкваше тромаво през нея. Стресна се, след като видя ръката, която дръпна брезента на входа, и се хвърли след Башеба към тясното пространство между скалата и палатката.

И изпищя.

Башеба се беше изправила на крака. Зад нея беше застанал мъжът с бръснатата глава. С едната си ръка стискаше кичур от косата й, а в другата държеше страховит назъбен нож. Острият му връх беше забит в меката плът на врата й, а по тъмната й кожа се стичаше струйка кръв.

Мъжът се ухили.

— Сорген каза, че си струва човек да се позабавлява с теб. Арабин като него би се разделил с лявата си топка, за да опита вкуса на едно бяло момиче. Сигурно и аз бих се прежалил, ако няма нищо друго в менюто.

— Клара започна да отстъпва ужасено назад, но спря и отново изпищя, след като видя, че мъжът дръпна назад главата на Башеба и прокара ножа по гърлото й.

— Тръгвай към онази палатка, кучко. При най-малкия опит да избягаш ще я заколя, и то според мюсюлманския обичай. Разбра ли?

Клара го гледаше втренчено.

— Разбра ли?

Тя кимна бързо и тръгна наляво, провирайки се през тясната пролука между двете палатки. Башеба и мъжът я последваха. След двайсет секунди вече бяха пред голямата палатка. Ниският мъж с русата коса я изгледа нахално, когато стигна до него, посочи към входа на палатката и каза:

— Хубаво парче, Скинър. Заповядайте, дами. Те ви очакват.

— Моля ви, пуснете ни — отвърна Клара. — Готова съм да направя всичко, което ми кажете.

Мъжът, който се казваше Скинър, се изсмя грубо.

— Чу ли я, Хектор? Какво ли означава това? Безплатен десерт?

— Отстъпвам ти арабката — отвърна Хектор. А после, сякаш някой го беше помолил да се изясни, добави: — Те не си бършат шибаните задници както трябва.

— Май че нямате късмет, дами — каза Скинър.

Кимна на Хектор. Хектор хвана Клара за косата, бутна я към палатката и изкрещя:

— Влизай веднага!

В палатката беше настъпила тишина. В очакване на жените. Светлината беше слаба и идваше от два червени прожектора, насочени към центъра й. Там беше застанал Сорген: дишдашът и мустаците му бяха обагрени в алено. На няколко метра от него върху пода имаше кожен куфар. Командирите му, които наброяваха около петнайсет души, се бяха подредили покрай периферията на палатката. Главите им все още бяха омотани с шаловете. Скинър и Хектор кимнаха на мъжа с европейски черти, който пазеше от вътрешната страна на входа, докато бутаха двете жени навътре. До Сорген стоеше мъжът, който според Клара беше Таф. Той беше по-възрастен от другите, може би наближаваше шейсетте. Лицето му беше обрасло с остра сива четина. Гледаше безизразно към жените, докато се приближаваха към средата на палатката.