Крис Райън - Господари на войната

— Добре дошла в нашия дом. Той не е нищо особено, а и във всеки един момент може да ни се наложи да го преместим някъде другаде. Във всеки случай това не ни пречи да те приемем в него.

— Благодаря ви — прошепна Клара, смутена от любезността му и недоверчива по отношение на искреността му.

— Казвам се Сорген. — Мъжът се удари театрално по челото. — Моля ви да ми простите. — Щракна с пръсти и каза нещо на арабски. Мъжът, който беше довел Клара, извади от джоба си нож, отвори го и острието му проблесна. Клара отстъпи назад, но той я хвана за ръката. Тя отвори уста, за да изпищи, но в този момент мъжът сряза белезниците и освободи китките й.

— Отлично! — възкликна Сорген. — С кого имам честта да разговарям?

В първия момент Клара реши, че трябва да го излъже, но беше твърде уморена, за да измисли нещо, затова измърмори истинското си име.

— И какво те води в нашата бедна, разединена страна, мис Клара?

Гласът на Сорген прозвуча приятелски, но очите му я изследваха.

— Аз съм лекар от организацията „Лекари без граница“. Загубих приятеля си… Убиха го… Опитах се да се върна при колегите си…

Стори й се странно, че беше споменала за смъртта на Брадли, без да се разплаче. Дали вече беше претръпнала?

— Лекар? — Сорген изглеждаше впечатлен. — Тук лекарите са като диамантите. В наши дни се пада по един на петдесет хиляди души. — Кимна, за да наблегне на думите си. — Ето докъде ни доведе нашето правителство. Лекарите не достигат, особено сега, когато страната ни е в състояние на гражданска война.

— Това беше причината да дойдем тук — прошепна Клара и очите й се напълниха със сълзи.

— Каза, че си се опитала да се върнеш при колегите си. Къде са те?

— В един лагер в източната част на Хомс. — Сорген кимна, но Клара усети, че се колебае дали да повярва на думите й. — Трудно ми е да ви обясня точно къде се намира.

Сорген вдигна ръка. Явно беше взел решение.

— Не се притеснявай. Ние ще го открием. Ти, разбира се, си свободна. Можеш да се върнеш в лагера. Ще накарам един от войниците си да те придружи. Нали няма да се обидиш, ако си с превръзка на очите? Заради собствената ми сигурност. Ние непрекъснато сменяме местоположението на лагера си, а хората на режима страшно много искат да разберат къде е. Не биха могли да изтръгнат с мъчения от вас онова, което не знаете.

— С мъчения? Защо?

Сорген се усмихна тъжно и отвърна тихо:

— В Дамаск, мис Клара, има места, които млада жена като теб никога не би искала да види. Както вече казах, ти си свободна. Но тук има ранени мъже, жени и деца, а моите хора са бойци, а не лекари. Дали бих могъл да те помоля да ги прегледаш?

Клара никога не беше отказвала да окаже помощ на когото и да било. Това не беше в природата й. В случая обаче се чувстваше раздвоена. Мислеше единствено за своята безопасност. На това място и сред тези хора се чувстваше застрашена. Трябваше поне веднъж да помисли за себе си.

Беше готова да помоли да я отведат, но когато се замисли, се отказа. Нима беше готова да се качи със завързани очи в непозната кола с непознат мъж? Нима можеше да се довери на тези хора? Отново я обзе познатото, изгарящо я отвътре, чувство на тревога. Осъзна, че е кимнала в съгласие и вече излиза от палатката, придружена от огромния, учудващо приветлив мъж.

Намираха се сред пустинята. Пясъкът беше твърд и спечен, а местността беше прорязана от цепнатини и скали и нямаше нищо общо с пейзажите от филма „Лорънс Арабски“, които помнеше от детството си. Палатката беше опъната до една висока около петнайсет метра пясъчна скала. Слънцето беше започнало да залязва и скалата хвърляше сянка върху нея. Палатката беше обърната на изток. От нея тръгваше път, който се губеше след около два километра зад билото на малък хълм. Клара се взря в пътя, чудейки се дали би тръгнала сама по него.

На около десет метра от палатката в полукръг бяха налягали по корем въоръжени мъже с готови за стрелба автомати и оглеждаха местността. Клара забеляза, че дрехите и шапките им са със същия цвят като на палатката и се сливат с околния пейзаж. Паркираните наблизо четири камиона бяха в камуфлажна окраска. Два от тях бяха открити. Единият беше със сателитна антена, чиито кабели водеха към палатката. В другия имаше голяма картечница. Клара не разбираше нищо от оръжия, но насоченото й към небето дуло я накара да потрепери, спомняйки си бомбардировките в Хомс. В един ров на пет метра пред себе си забеляза тлеещ огън. Някакъв мъж го засипваше с пясък.