Крис Райън - Господари на войната

Парите бяха в ръката на Хектор — пачката, която той стискаше, беше тънка. Върху лицето му беше изписано разочарование.

— Едва ли си струваше да го правим за толкова малко пари, по дяволите — изръмжа той. — По-добре да бях останал в квартирата и да си бях направил няколко чекии.

Скинър сви рамене. Гледаше по-свирепо от всякога.

Хектор тъпчеше банкнотите в един от джобовете на жилетката си, когато Дани излезе от сянката. Държеше с дясната си ръка пистолета — беше го подпрял върху лявата си ръка, която беше вдигната на нивото на очите му. Хектор и Скинър доловиха по-скоро движението, отколкото шума, и се завъртяха рязко. Посегнаха към автоматите си, но бяха достатъчно опитни войници, за да разберат, че са закъснели, и отпуснаха ръце, взирайки се пред себе си.

Разстоянието между Дани и двамата мъже беше не повече от шест-седем метра. Дани тръгна напред.

— Май че крадете, а, приятели? Какво става? Таф не ви ли плаща добре?

По лицата на двамата се изписа отвращение, примесено с облекчение.

— Върви на майната си, хлапак! — изсъска Скинър. Обърна се към Хектор. — Да тръгваме.

— Ако направиш дори и една крачка, Скинър, ще те очистя, без да ми мигне окото.

Скинър се скова, а после изгледа злобно Дани.

— Сега тримата ще влезем в магазина и вие ще ми разкажете какво сте правили в него.

Скинър присви очи.

— Не си познал.

— Вече те предупредих, Скинър. Едва ли някой ще пролива сълзи за теб, докато гниеш в канавката. С удоволствие ще направя услуга на света, като ти пусна един куршум в черепа.

Скинър се усмихна презрително и тръгна към Дани.

— Майната ти! — изсъска и спря на половин метър от дулото на пистолета му. — Ти си глупав. Дори и Таф смята така. Но не чак толкова.

Дани стоеше неподвижно с насочен към челото на Скинър пистолет. Някъде в далечината падна бомба.

— Какво става, хлапак? — продължи с предизвикателен тон Скинър. — Показалецът ти като че ли не те слуша? Или те хвана шубето, че чичо Таф ще ти се скара, когато се прибереш у дома? — Усмивката му беше станала още по-гадна. — Вие от Полка се мислите за голяма работа. Но не бихте издържали в Легиона и две седмици.

За първи път Дани видя Скинър да се усмихва тъжно. Видя и още нещо. Над лявата му вежда имаше някакво петно. Кръв? Нямаше рана. Значи кръвта беше на друг човек.

Погледна към хлебарницата и в гърдите му се надигна отвращение, а после отново обърна очи към Скинър и извика:

— Изчезвай! — С крайчето на окото си зърна Хектор, който също се хилеше гадно. — И ти.

Наклонил подигравателно глава, Скинър се обърна и тръгна. Започна да си подсвирква. Свиреше фалшиво, но Дани разпозна приспивната песничка, чиито думи помнеше много добре. Подигравката беше ясна. Скинър беше прав. Дани не би могъл да натисне спусъка. Колкото и да му беше противен, двамата в момента бяха от една и съща страна, макар че Дани не знаеше коя е тя. Не свали обаче пистолета, след като Хектор и Скинър тръгнаха обратно по улицата, без да се обръщат назад, и свиха зад ъгъла.

Пресече улицата и влезе в сградата. Както предполагаше, на първия етаж не се забелязваха никакви следи от грабежа. В помещението имаше тезгях и няколко лавици на стената. През вратата в задния му край се излизаше на стълбище, което завиваше надясно. Дани затаи дъх и се ослуша. Тишина.

Тръгна по паянтовите дървени стъпала. Беше невъзможно да стъпва върху тях, без да вдига шум. Спря по средата на стълбището и отново се ослуша.

Нищо.

Свали фенерчето от жилетката си и го вдигна до главата си, за да може да осветява едновременно пистолета и стъпалата. Вратата на стаята на площадката беше наполовина отворена. Дани продължи да се изкачва. Ритна леко вратата и насочи фенерчето към вътрешността на стаята.

Едва се сдържа да не повърне.

Стаята беше около десет квадратни метра и заемаше целия втори етаж на сградата. Вдясно от себе си видя прозореца, през който беше наблюдавал лъча на фенерчето, докато Скинър и Хектор се движеха в нея. Освети средата на стаята. Беше очевидно, че е служила като всекидневна и спалня на семейството. Двамата родители и двете деца бяха мъртви.

Ако съдеше по лицата на децата, човек би помислил, че спят. Телата им обаче носеха белезите на ужасяващата им смърт. Те лежаха в двойното легло, а чаршафът, с който бяха завити, до такава степен беше подгизнал от кръв, че от края му върху пода падаха гъсти съсиреци. Беше невероятно, че от тези телца е изтекло такова голямо количество кръв. Върху чаршафа имаше две дупки, пробити с нож. Дани си помисли, че вероятно са били убити в съня си. Изглеждаха така, сякаш не бяха усетили нищо от последните няколко секунди от живота си. В началото Дани не можа да разбере дали са две момченца, две момиченца или момченце и момиченце. После забеляза, че в косата на едното има шнола. Евтина, метална, боядисана в розово.