Крис Райън - Господари на войната

— Попитах те как така не си монтирал…

— Ръцете ми бяха заети. Надявам се, че си забелязал.

— Да, забелязах. Забелязах, че всичко щеше да отиде по дяволите заради някакво момче, което така или иначе щеше да умре.

— Ще се опитам да си спомня думите ти, когато имаш нужда от помощта ми.

— Представям си как ще ми помогнеш.

— Все още си жив, нали?

— Да — отвърна гневно Бъкингам. — За разлика от Джак и…

— Давай, приятел, изплюй камъчето.

За момент Дани си помисли, че Бъкингам ще го обвини за смъртта на партньорите му. Той обаче явно размисли. Или може би появата на Таф в коридора го накара да се откаже. Бъкингам внимаваше много с хората на Сондърс. Дълбоко в себе си Дани беше склонен да го оправдае.

Фигурата на Таф изпълни рамката на вратата.

— Всичко наред ли е? — попита тактично той.

— О, да — отвърна Бъкингам. — Според мен нещата вървят като по вода, нали, Блек?

— Така ли е, Дани? — попита Таф.

— По-добре не би могло да бъде. Кога ще отидем при Сорген?

— Утре сутринта.

— Защо чак тогава? Искам да приключа колкото е възможно по-бързо с тази работа.

— Няма друг начин, чедо. През нощта се излагаме на опасност да ни спрат войници на правителството. Или още по-лошо, да ни проследят. Затова ще изчакаме до сутринта.

— Във всеки случай — намеси се Бъкингам, — Еид ал-Фитр е утре. С настъпването на празника Сорген ще бъде по-благосклонен към нашето предложение.

— Значи ще продължим да киснем тук и да чакаме някой „МиГ“ да изсипе бомбите си върху нас?

— Спокойно, чедо, тази част на града е безопасна.

— Така мислеше и Асу за онази част на града.

— Да, но аз съм по-умен от Асу. Защо не слезете долу? Ди Фрайз готви някакъв холандски специалитет, който едва ли ще става за ядене, но поне ще си уплътним времето, докато се стъмни. Таф им кимна и излезе от стаята.

03:20 ч.

Беше невъзможно да се спи на фона на експлозиите в далечината. Таф беше прав: самолетите заобикаляха тази част на града. Никой обаче не знаеше къде точно ще паднат бомбите. Докато лежеше на твърдия под в мрака, Дани виждаше как тялото на Бъкингам потрепва при всеки взрив. Той самият също беше страшно напрегнат. Въобще не смяташе, че квартирата е сигурна. Решенията обаче вземаше Таф, който не беше длъжен да се придържа към инструкциите на Полка. Вече не. А двамата с Бъкингам трябваше да се съобразяват с тях.

Бъкингам се изправи до седнало положение, след като трясъкът от една много силна експлозия ги оглуши. Изпсува тихо и отново легна. Дани стана от дюшека.

— Къде отиваш? — прошепна нервно Бъкингам.

— Да се изпикая. Ако искаш, ела и ти. Само не очаквай от мен да те държа за ръка, както е правила бавачката ти.

На Дани не му се пикаеше, но подскачането на Бъкингам го вбесяваше и той изпитваше нужда да се поразходи. Излезе безшумно от стаята и тръгна по коридора. Вратата на съседната стая беше отворена. Генераторът продължаваше да бръмчи. Различи очертанията на картечницата до прозореца и на дюшеците върху пода. Взря се, но не успя да види хората върху тях. Зачуди се дали Таф е там. Може би стоеше на пост на двора. Реши да провери.

Дворът беше тих. Имаше пълнолуние. Огънят, който Ди Фрайз беше запалил, за да изпече мазните късове месо — може би беше камилско? — все още тлееше до лявата стена на оградата. Колите бяха паркирани една зад друга с предниците си към портата. А зад тях, до самата порта, на светлината на луната се открояваха две човешки фигури. Дани не можеше да види лицата им, но по силуетите разбра, че са Скинър и Хектор. Автоматите им бяха преметнати на гърдите им. Скинър държеше нещо в ръце.

Дани инстинктивно се отдръпна назад в коридора. Не искаше двамата мъже да го видят, а и от начина, по който бяха застанали, разбра, че те също се опитват да останат незабелязани. Хектор надзърна през рамо, а после отключи внимателно портата. Отвори я и двамата излязоха през нея, а после я затвори безшумно.

Нещо не беше наред. Накъде бяха тръгнали? И защо толкова потайно?

Дани понечи да се върне обратно в стаята, но се отказа. След като Таф беше в къщата, нямаше причини да се притеснява за Бъкингам. Изпита силно безпокойство. Какво бяха намислили тези двамата? Нещо, за което Таф не биваше да знае? Имаше само един начин да разбере. Посегна към жилетката, която не беше свалял, откакто бяха пристигнали в Сирия. Пистолетът му беше на мястото си.

Промъкна се покрай оградата, скрит в сянката й. Излезе на улицата и се облегна на портата. От север се приближаваше хеликоптер. След двайсет секунди той прелетя над главата му, а прожекторът му освети двора и улицата. После зави на запад и шумът от двигателите му заглъхна. Дани си пое облекчено въздух.