Крис Райън - Господари на войната

В този миг върху сградата падна бомба.

Изтрещя като гръмотевица. Ударната вълна хвърли Дани на пода и около него се посипаха отломки. Очите му се напълниха с прах. Можеше да разчита единствено на слуха си — от това, което чуваше, разбра, че таванът на стаята се е срутил. Сви се на кълбо и си покри главата с ръце.

Когато шумът престана, вдигна глава. Пред него се стелеше пелена от прах. В далечния край на стаята, през дупката върху тавана, проникваше сноп слънчева светлина — явно външната стена на стаята на горния етаж беше паднала. Дани различи силуетите на Башеба и на по-малкия й син. Другото момче не беше с тях.

Дани се изправи на крака и излезе в коридора. Устата му беше пълна с прах и той кашляше и се задушаваше.

— Бягай оттук и се качвай в Ланд Роувъра! — изкрещя на Бъкингам и се върна обратно в стаята.

Когато стигна на два метра от жената и момчето, видя лицата им. Бяха мръсни, облени в сълзи, измъчени. Жената посочи към пода.

Там лежеше другият й син. Върху него беше паднало парче бетон с големина на футболна топка. Една от стърчащите от отломката ръждиви железни пръчки се беше забила в гърдите му. От раната струеше кръв и върху пода се беше образувала локва. Очите на момчето бяха широко отворени и изпълнени с ужас. Явно не му стигаше въздух, за да пищи, и единствено по лицето му личеше, че изпитва силна болка. В съзнанието на Дани изплува страховитият образ на Джак в реното. В очите на детето видя същата агония, както в неговите очи.

Агония, предхождаща смъртта.

Мислите на Дани бяха прекъснати от пронизителен писък. Башеба скубеше косата си от ужас, вперила поглед в окървавеното тяло на сина си. Смъкна се на колене в локвата от кръв. Отчаяният й вой беше по-смразяващ от трясъка на експлозията и последвалата злокобна тишина. Дани се огледа. Таф и Бъкингам бяха застанали на няколко метра от него. Бъкингам гледаше към раненото момче с непроницаемо лице.

— Бягай оттук и се качвай в Ланд Роувъра! — извика му Дани.

Този път гласът му не прозвуча толкова настоятелно. Не се изненада от факта, че Бъкингам не му обърна внимание.

Дани клекна и огледа по-внимателно момчето. Нямаше съмнение, че краят му наближава. Момчето беше оцеляло след експлозията, но щеше да умре от загуба на кръв. Дори и да имаше наблизо незасегната от бомбардировките болница, лекарите не биха могли да го спасят. Краката и главата му трепереха от болката. Явно обаче беше издръжливо и се бореше със смъртта. В същото време и то, като Джак, сякаш го молеше да сложи край на агонията му.

Този път обаче Дани не беше сам.

Обмисли бързо възможностите, с които разполагаше. Можеше да остави момчето да умре в адски мъки или да му помогне по-бързо да се отърве от тях. Изборът се налагаше от само себе си. Не беше нужно да обяснява какво се кани да направи. Моментът не беше подходящ да обсъжда с когото и да било дали има право да постъпи така. Знаеше много добре, че от гледна точка на военния правилник това е недопустимо. Понякога обаче се налагаше да се създават нови правила. Всеки войник го знаеше.

Свали аптечката от жилетката си и изкрещя на Таф:

— Махни жената оттук. Не бих могъл да направя нищо, докато ми пищи в ухото.

Таф изправи Башеба на крака и я издърпа на няколко метра встрани от мястото, където лежеше синът й.

Дани извади спринцовка с морфин от аптечката. Погледна към черния маркер. По принцип трябваше да изпише с него буквата „М“ върху челото на момчето заедно с дозата и часа на поставянето на инжекцията. В момента обаче нямаше никакъв смисъл да го прави. Без да се колебае, заби иглата в слабото, костеливо бедро на момчето през грубия плат на панталона. Изчака няколко секунди, за да даде възможност на лекарството да подейства. Момчето продължаваше да трепери с ококорени очи.

Хвърли спринцовката, извади нова и я заби в бедрото му. Погледна през рамо. Таф държеше Башеба, която се мъчеше да се отскубне от ръцете му и продължаваше да пищи. Лицето му беше напрегнато. Докато силните му ръце стискаха здраво жената, вниманието му беше насочено изцяло към Дани. Беше наясно каква е целта му и не възнамеряваше да го спира. Дани различи зад Таф прашния силует на Бъкингам, който държеше нещо в ръце.

Умиращото момче простена. Дани извади още една спринцовка.

От нея имаше ефект — явно болката беше започнала да намалява и момчето вече не трепереше толкова силно. Три инжекции. Повече, отколкото си позволяваха да поставят на ранените войници на бойното поле. Но те не бяха достатъчни за онова, което Дани искаше да постигне. В аптечката имаше още една спринцовка. Тя щеше да сложи край на мъките на детето.