Крис Райън - Господари на войната

— Не се впрягай, приятел — отвърна Хектор. — Просто се забавляваме.

— Момчетата не знаят, че се забавлявате. Давате ли си сметка какво ще стане, ако следват инструкциите ви в бойни условия?

Скинър пристъпи към Дани.

— Ще имаме едно арабче без ръка и едно без лице. На кого му пука?

— Това ти прави удоволствие, нали, Скинър? Да убиваш деца?

— Смъртта си е смърт. Казах ти го в един друг разговор.

Дани се приближи към Скинър. Лицата им бяха на разстояние не повече от една длан.

— Ако направиш това още веднъж, ще ти дам възможност да разбереш какво е смъртта.

Скинър не трепна.

— Постарай се да го направиш от първия път, защото няма да получиш втори шанс.

— Няма да ми е нужен втори шанс, приятел.

Дани обърна гръб на Скинър и Хектор и се приближи до двете момчета. Едното продължаваше да стиска гранатомета. Дани му посочи с глава към оръжието. Момчето му го подаде.

— Не бива да заставаш зад него. — Момчетата го погледнаха неразбиращо. Дани вдигна гранатомета, разположи едното от момчетата зад него, размаха пръст и повтори бавно: — Не бива да заставаш зад него. — След като се увери, че децата са схванали думите му, сви пръстите си, а после ги разпери. — Той прави „бум-бум“. Много силно „бум-бум“. Разбираш ли?

Момчето повтори жеста му, усмихна се колебливо и изрече:

— Много силно „бум-бум“.

Дани също се усмихна.

В този момент земята се разтресе и въздухът сякаш се взриви.

Над къщата прелетяха самолети.

Ревът на реактивните им двигатели беше толкова силен, че Дани инстинктивно събори момчетата на земята. Секунда след това отново се чу експлозия. Не беше възможно да се разбере каква е мощта на бомбата и къде точно е паднала, но явно не беше далече, защото стените на оградата се разтресоха. Хектор изкрещя: „Шибана въздушна атака!“ и двамата със Скинър се затичаха към единия от Ланд Роувърите. Дани си помисли, че трябва да изведе Бъкингам от къщата. Незабавно. Погледна към момчетата. Те се бяха сгушили в ъгъла и бяха покрили главите си с ръце. Явно усещаха инстинктивно, че трябва да се скрият. Ако стената паднеше, щеше да ги затрупа. Дани се приближи до тях и ги издърпа навътре в двора.

— Стойте далече от стената! — изкрещя той, в момента, в който се чу следващата експлозия.

Вдигна очи. Бомбата беше паднала върху един от блоковете. Трите горни етажа бяха забулени от огромен облак от дим, от който излизаха оранжеви пламъци. Докато тичаше към къщата, лицето му започна да го смъди от праха. Около него се сипеха отломки от разрушената сграда. Затича се още по-бързо и измина последните десет метра, без да бъде наранен сериозно.

На първия етаж цареше пълен хаос. Жените пищяха. Мъжете крещяха. Момчетата изглеждаха най-силно уплашени, но въпреки това бяха станали на крака и стискаха автоматите си. Дани си проправи път през хората и изкачи стълбището.

Таф вече беше извел Асу и Бъкингам във вестибюла. Когато ударната вълна от третата експлозия премина през въздуха, Бъкингам подскочи. Асу го избута и тръгна надолу по стълбището. Бъкингам стоеше до вратата на стаята с ококорени очи.

— Изкарай го навън! — изкрещя Таф.

Таванът на вестибюла се беше пропукал и от него се сипеше ситен прах. Дани хвана Бъкингам за ръката и го повлече по коридора, а после надолу по стълбището. Таф беше плътно зад тях. Първият етаж беше празен, но блудкавата музика продължаваше да звучи в изоставената сграда.

— Дали е изтекла информация за квартирата на Асу? — извика през рамо Дани, без да се обръща назад към Таф.

— Няма как да разберем. Възможно е атаката да е произволна. Тук това се случва непрекъснато. — Погледна към тавана. — Да се махаме.

Дани се обърна към Бъкингам.

— След като излезем навън, ще тръгнем към Ланд Роувъра. Трябва да изчезнем от къщата, преди да са я бомбардирали.

Бъкингам шепнеше тихо:

— Боже мой… Боже мой…

— Размърдай се! — изкрещя му Дани.

Затичаха се по коридора. Входната врата беше на десет метра от тях и беше отворена, но в коридора не се виждаше почти нищо заради облака от прах, който нахлуваше през нея. Дани долови гласа на Асу, който крещеше сърдито. Докато минаваха покрай една от стаите, зърна в отсрещния й ъгъл Башеба и спря. До нея беше клекнал по-малкият й син. Момчето очевидно беше уплашено и се съпротивляваше на майка си, която се опитваше да го изведе навън. По-големият й син също беше в стаята. Момчето погледна умолително към Дани — очевидно двамата с майка му не бяха в състояние да се справят с брат му. Дани се поколеба — трябваше незабавно да изведе Бъкингам от сградата, но в същото време не можеше да обърне гръб на момчето. Кимна му и пристъпи в стаята.