Крис Райън - Господари на войната

Имаше и възрастни, повечето от които бяха мъже. Дани забеляза гневните им погледи. Някои от тях седяха на пода и пушеха. Други играеха на зарове или на карти. Един от мъжете остреше ножа си с плосък камък. До него друг прокарваше намаслен парцал през цевта на автомата си. В някои от стаите свиреше радио. По едно от тях звучеше сирийска естрадна музика. От друго долиташе гласа на мъж, който говореше на арабски. Дани се зачуди дали това не е пропаганден канал на някоя от бунтовническите групировки, защото мъжът сякаш отправяше призиви.

Жените седяха на малки групи и разговаряха помежду си. Една от тях галеше по главата детето до себе си. Детето държеше автомат „Калашников“. Жената привлече погледа на Дани. Беше с дълга черна коса със снежнобял кичур на челото. Изглеждаше преждевременно състарена и когато вдигна очи към него, сърцето му се сви. Животът не я беше пощадил и едва ли щеше да й поднесе нещо по-добро и в бъдеще.

— Това е Башеба, снахата на Асу — каза тихо Таф. — Съпругът й, синът на Асу, е в затвора в Дамаск. Може и вече да не е жив. Момчето, което седи до нея, й е син. Нали видя момчето на двора с ампутираната ръка? — Дани кимна. — То е по-големия й син. Асу едва я понася. Виждал съм го как рита момчетата. Те се боят много от него. Прекрасен човек във всяко едно отношение. Истинско удоволствие е да правиш бизнес с него.

На първия етаж на къщата имаше трийсетина души. Макар че бяха тихи, те съвсем не изглеждаха унили, а по-скоро очакваха нещо да се случи. Вторият етаж не беше толкова населен. Озоваха се в нещо като вестибюл. Двама въоръжени мъже стояха на пост пред една затворена врата. Покрай стените бяха наредени столове, а прозорецът, върху който също имаше решетка, гледаше към двора. Дани надникна през него и видя, че момчетата още седят около огъня. Не можеше да се примири с факта, че толкова малки деца вземат участие в битките, но Таф сигурно имаше право: такъв беше животът и всеки трябваше да се справя с него както може. Насочи отново вниманието си към двамата охранители. Картечни пистолети МП-5. Бронежилетки. Бяха въоръжени по-добре от половината британска армия. Определено познаваха Таф. Единият му кимна неохотно.

— Свикна ли вече да си служиш с оръжието момче? — попита го Таф.

Войникът се намръщи. Явно не му стана приятно от намека, че не се справя особено добре.

— Не беше нулирал мерника — обясни Таф на Дани. — Нищо чудно, че не успяваше да улучи целта. — Обърна се отново към войника: — Той ни очаква.

Войникът кимна и отвори вратата. Таф пусна Бъкингам и Дани пред себе си. Стаята, в която влязоха, беше голяма — десет на петнайсет метра — и в нея освен Асу имаше още двама мъже. Бяха облечени с камуфлажни панталони и черни тениски. Единият беше застанал до прозореца, който гледаше към улицата. Другият разглеждаше картата на града, която беше закачена с тиксо върху стената. Асу седеше върху дървен стол в далечния край на стаята до масата, върху която имаше три мобилни телефона и един сателитен телефон.

В действителност Асу беше много по-неприятен, отколкото на снимката, която Дани беше видял по време на инструктажа в Херефорд. Лицето му беше бледо като восък, очите му бяха хлътнали, а мустаците му бяха тънки и рехави. Мазната му прошарена коса беше разделена на път по средата. Автоматът му висеше на задната облегалка на стола, а на колана му имаше два пистолета „Колт М-1911“ със седефени чирени. Беше преметнал единия си крак през страничната облегалка на стола и си чистеше зъбите с тънка клечка. Това ли беше кошницата, в която британското правителство беше сложило всичките си яйца?

Дани се огледа. Вратата, през която бяха влезли, беше единствената в стаята. На тавана имаше капак. Всички прозорци бяха с решетки. Мястото беше избрано твърде несполучливо за една толкова ценна мишена като Асу. Той трудно щеше да избяга от него при евентуална атака от страна на правителствените войски. Таф явно си даваше сметка за това, защото веднага огледа внимателно района около къщата през всеки един от прозорците.

— Този Таф ме смята за пълен глупак — каза Асу с тънък, писклив глас, без да се обръща конкретно към някого. Говореше приповдигнато и Дани си спомни, че беше прекарал дълго време в Лондон. — Но едва ли може да ми покаже някаква безопасна къща в този град.

— Мога да ти покажа много къщи, които са по-безопасни от тази, приятел — отвърна Таф.

Асу не му обърна внимание. Гледаше към Бъкингам, който се приближаваше към него.