Крис Райън - Господари на войната

Таф сглоби автомата, без да постави пълнителя. Вдигна го и няколко пъти го зареди и натисна спусъка, за да се убеди, че действа безотказно, а после вкара в отвора заредения пълнител, зареди оръжието и спусна предпазителя.

— Извикай ме, когато го откриеш. Ще дойда веднага. — Погледна към Дани. — Знаех, че някога ще научиш истината, чедо. Аз лично все не намирах подходящия момент да ти я кажа. Съжалявам.

Изправи се на крака и понечи да влезе в къщата, за да прибере автомата на мястото му.

— Таф! — извика след него Дани.

Приятелят му спря и се обърна.

— Как изглеждаше тя? Имам предвид майка ми.

Таф не му отговори веднага. Върху лицето му се изписа същото странно изражение както в деня, в който Дани го беше видял да се взира в снимката на майка му.

— Тя беше най-красивото момиче, което някога съм срещал — изрече тихо.

Обърна се и влезе в къщата, оставяйки Дани сам с тревожните му мисли.

Трябваше да тръгнат в единайсет часа.

Таф и хората му започнаха да се приготвят четирийсет и пет минути преди това. Хектор провери Ланд Роувърите. Макар че разчитаха на сирийците като шофьори, той очевидно не им се доверяваше напълно, що се отнасяше до поддръжката на автомобилите. После подреди тубите с резервно гориво в багажниците и допълни радиаторите с вода. Скинър и Ди Фрайз се погрижиха за автоматите и мунициите. Дани се сети, че с Ди Фрайз не си бяха разменили и една дума, откакто се бяха срещнали. Таф му беше казал, че Ди Фрайз е служил в холандските специални части, сякаш с това искаше да обясни мълчанието му. Мъжът беше със сплескан нос и дълбока цепка на брадата — грозновато копеле, но Дани си помисли, че едва ли са го наели заради външния му вид. Таф беше клекнал в единия ъгъл на двора, разстлал върху земята пред себе си карта на Хомс, а двамата шофьори бяха застанали до него. Обясняваше им маршрута, който трябваше да следват. Дани не се съмняваше, че разполага с няколко варианта, в случай че нещо се обърка. Той самият щеше да се запознае с тях след окончателното им уточняване, ето защо тръгна да извика Бъкингам.

Радваше се, че най-после ще тръгнат. Това щеше да отклони мислите му от разговора му с Таф, защото вече пристъпваха към изпълнението на задачата, заради която беше пристигнал в страната. Докато пресичаше стаята на първия етаж, видя, че момчетата са се събудили. Те го изгледаха подозрително, но никое от тях не го заговори. Намери Бъкингам там, където го беше оставил. Беше разкопчал ризата си, оголвайки гладката кожа на гърдите си, и Дани се изненада, когато видя, че на колана му е закачено кожено калъфче. Бъкингам го отвори и извади от него мобилен телефон и някакво устройство с форма на ромб.

— Трябваше да ми кажеш, че носиш телефон — каза Дани.

— В него няма SIM карта — отвърна спокойно Бъкингам. Явно вече не му се сърдеше. — Само няколко номера в паметта, за всеки случай.

— Независимо от това телефонът може да бъде проследен.

Бъкингам махна с ръка, отхвърляйки подобна възможност.

— Исках да те предупредя, преди да тръгнем. Разговорът ми с Асу ще бъде личен. Не е нужно ти да присъстваш.

— Не се дръж като идиот, Бъкингам. Това да не е шибания ти дядо. Познавам този тип хора. Асу ще ти забие ножа, без да се замисли.

— Ще рискувам. А ти ще изчезнеш в мига, в който ти дам знак, разбра ли?

В гърдите на Дани се надигна гняв. Вече беше загубил партньорите си, а сега този кретен се правеше на интересен. Хвана Бъкингам за врата, блъсна го в стената и изсъска:

— Какво, по дяволите, ти става, Бъкингам? Какво искаш да ми кажеш?

— Пусни ме, за Бога.

— Няма да те пусна, преди да разбера какво криеш от мен. Защо не искаш да присъствам на срещата?

Лицето на Бъкингам почервеня и вената на врата му започна да пулсира. Дани го стисна още по-силно.

— За да успея да го убедя да си оправи отношенията с брат си — изкряка Бъкингам, — трябва да бъда изключително дипломатичен. Не смятам, че присъствието на един тежковъоръжен войник от SAS би ми помогнало особено в този случай.

Двамата мъже се гледаха втренчено — очите на Дани бяха присвити, а очите на Бъкингам — ококорени. След пет секунди Дани го пусна, без да крие отвращението си от него.

— Какво всъщност искаш от мен? — изкрещя Бъкингам.

— Забрави за този разговор — отвърна Дани.

Може би в обяснението на Бъкингам имаше смисъл.

— Вземи това — продължи Бъкингам и му връчи устройството.

Беше голямо колкото нокът на показалец и приличаше на триволтова батерия. Забеляза, че Дани го погледна страшно и вдигна ръце.