Крис Райън - Господари на войната

— Джак.

— Ако Джак беше тук сега, а ти беше загинал, смяташ ли, че той щеше да изпитва угризения?

Дани поклати глава. Като че ли Таф винаги знаеше какво да каже. Облегна главата си на стената и затвори очи.

— Има и още нещо.

— Давай направо, чедо.

Гласът на Таф беше весел, сякаш се радваше на любимия си племенник.

— Докато бяхме в онази дренажна тръба, Бъкингам спомена нещо. За майка ми. Предполагам, че го е прочел в досието ми. Не знам.

Таф не вдигна очи. Извади пълнителя от автомата.

— Какво по-точно?

Изведнъж гласът му загуби веселостта си и стана напрегнат. Дани отвори очи. Таф продължаваше да гледа надолу.

— Че е била застреляна.

Лицето на Таф остана спокойно, но Дани, който го познаваше толкова добре, видя как кожата около очите му се опъна леко. Таф мълча в продължение на трийсет секунди.

— Не искам да те лъжа, чедо — изрече най-накрая. — Би трябвало обаче да си сигурен, че си готов да научиш отговорите, преди да започнеш да задаваш въпросите.

— За Бога, Таф…

Автоматът изщрака — Таф беше отделил приклада от тялото.

— Майка ти беше от Северна Ирландия. — Гласът на Таф звучеше почти монотонно. — Семейството й не страдаше от сектантски предразсъдъци, но баща ти беше войник от Британската армия. И което беше още по-лошо — служеше в Парашутния полк. Двамата си даваха сметка, че представляват мишена за терористите. И бяха изключително предпазливи.

— Но какво…

Таф му даде знак с ръка да замълчи. Очевидно си събираше мислите, преди да продължи да говори.

— Случи се в деня на раждането ти. Ти беше само на няколко часа. В болницата се промъкна един убиец от ИРА, преоблечен като санитар. Застреля майка ти. Опита се да застреля и баща ти.

Таф вдигна рамене, сякаш това беше всичко, което можеше да каже.

Стомахът на Дани се сви.

— Кой беше този убиец?

— Ако знаех, той отдавна щеше да е мъртъв. Опитах се да разбера. Прегледах всички списъци на Полка, в които фигурираха известните ръководители на ИРА. Издирих ги до един и направих всичко възможно, за да ги накарам да пропеят. Никой не знаеше нищо. Застрелях трима, преди началниците ми от Полка да успеят да ме спрат. Върнаха ме обратно в Херефорд като награда за това, че се опитвах да намеря стрелеца. Не ги виня.

Таф се взря в пространството пред себе си. Дани мълчеше като онемял. Опитваше се да асимилира думите му и да преосмисли историята на живота си.

Измина една минута.

— Защо не е довършил баща ми? — попита тихо Дани.

— Болничният персонал му е попречил. Предполагам, че се е уплашил. В този момент аз пристигнах в болницата. Баща ти беше в много тежко състояние. Не вярвах, че ще оживее. Що се отнася до майка ти… — Таф замълча, а върху лицето му се изписа болка. — Добре че баща ти си изгуби паметта. Никой не би искал да запомни тази гледка. — За първи път откакто разговаряха, Таф погледна Дани в очите. — Брат ти обаче не извади този късмет. Беше видял всичко от край до край. Не си спомня подробностите, но…

— Но какво?

— Винаги, когато се чудиш защо е излязъл от релси, си спомняй през какво е преминал. Нито едно дете не трябва да преживява подобно нещо.

— Нито едно дете не трябва да напада баща си.

— Той не е добре, Дани. Мисля, че това е ясно на всички.

— Защо досега не си ми казал?

Вцепенението на Дани бързо прерастваше в ярост.

— Такова беше желанието на баща ти. След като видя какво стана с Кайл, не искаше и ти да последваш примера му. — Таф подсмръкна. — Имаше, разбира се, и други причини.

— Какви?

— Тайните служби не позволиха да бъде дадена гласност на убийството — не бяха цитирани никакви имена. Случаят беше оповестен като поредния терористичен акт.

— Защото скапаните идиоти не са хванали убиеца — отвърна гневно Дани.

— Ченгетата откриха в парка на болницата униформата, с която е бил облечен. По нея е имало кървави петна.

— Браво! — изкрещя Дани. — Заслужават медал.

— Направиха всичко възможно да го открият, чедо. Човекът беше стрелял и се беше изпарил като дим.

Отново настъпи мълчание. След малко се чу далечен изстрел от снайпер. Трите момчета на двора се обърнаха тревожно към мястото, откъдето беше долетял. Дани не трепна. Потеше се обилно и причината за това не беше единствено в слънцето. Беше раздиран от чувства. От гняв към Таф, защото досега не му беше разказал за случилото се, макар че в същото време се опитваше да го разбере. И от мрачна решителност.

— Ще го намеря — наруши мълчанието Дани. — Каквото и да ми коства това.