Крис Райън - Господари на войната

— Квартирата не е луксозна, но върши работа — отбеляза лаконично Таф.

Прозорците на съседната стая също бяха заковани с дъски. През пролуките проникваха лъчите на слънцето и разсичаха на парчета мрака. На пода имаше два мръсни дюшека, а върху едната стена висеше накриво портрет на някакъв местен религиозен водач с розов венец на врата.

— Ще спите тук — каза Таф. — Настанявайте се.

— Искам да огледам останалата част на къщата — отвърна Дани. — И терена около нея, за да съм наясно с разположението й, ако бъде нападната.

Таф се усмихна.

— Предпазлив си, както винаги. Нямам нищо против. Ще те чакам отвън. — Погледна си часовника. — Девет часът е. Асу ще ни чака в дванайсет. Тръгваме след два часа.

После излезе от стаята.

Бъкингам мълчеше. Дани усети, че е притеснен. Приближи се до прозореца и дръпна дюшека настрани.

— Какво правиш? — попита Бъкингам.

— Няколко дъски едва ли ще ни предпазят от евентуален минометен обстрел — отвърна Дани. — Стой тук. Ако искаш, можеш да дремнеш малко. И не се доближавай до прозореца.

— Навън е тихо.

— Добре. Щом искаш, можеш да застанеш до него. Ще се погрижа това, което остане от теб, да бъде върнато у дома.

— Не ми харесва начинът, по който ми говориш.

— Легни да поспиш. Няма да мърдаш оттук без мен.

Дани излезе от стаята и тръгна по коридора към стълбището, подминавайки стаята с картечницата и климатиците. Хектор стоеше до един от климатиците и крачолите на панталона му се вееха от вентилатора. До него беше застанал Скинър. Беше с гръб към Дани. На врата му имаше татуировка. Хектор му подаваше нещо, но застина, след като надникна над рамото му и видя Дани. Скинър се обърна. Държеше в ръце пачка банкноти, дебела около сантиметър. Мръсни, смачкани банкноти. Приличаха на долари. Не се опита да ги скрие, а ги пъхна бавно в задния джоб на панталона си, хвърляйки убийствен поглед на Дани. Хектор също го погледна злобно. Настъпи напрегнато мълчание, а после Дани сви рамене и каза:

— Ще се видим по-късно момчета.

Обърна се с гръб към тях и се отправи към стълбището. Спомни си думите на Сондърс: „Винаги има начин да се изкарат допълнително пари, докато човек е там.“ Явно Хектор и Скинър си бяха намерили начин да се сдобиват със странични доходи. Това си беше тяхна работа. А и в момента въобще не му беше до тях.

Таф седеше пред къщата с гръб към вратата, кръстосал крака, и почистваше своя „Колт командо“. Дани за първи път се намираше във военна зона заедно с него. Със суровото си, обветрено лице, тук той изглеждаше напълно на мястото си. Вписваше се в обстановката подобно на мебел, поставена на подходящото място. След като Дани седна до него върху мръсната земя, Таф му кимна и продължи да се занимава с оръжието си. Слънцето вече беше напекло и Дани усети, че кожата му е започнала да го смъди. Свали пистолета си от жилетката, извади пълнителя и започна да го разглобява. Мислите му обаче бяха другаде. В главата му напираха въпроси, но не знаеше как да ги зададе.

— Какво те тревожи, чедо? — попита Таф, без да вдига очи от автомата.

Дани беше готов да му каже, че нищо не го тревожи. Реши обаче, че няма смисъл да крие притесненията си от Таф. Винаги можеше да сподели с него каквото и да било.

— Загубих момчетата — каза. — Аз носех отговорност за тях и ги загубих. Явно трябва да се примиря с този факт.

Таф остави автомата на скута си, зарея поглед към двора и попита:

— Разказвал ли съм ти за Белфаст?

Дани поклати глава.

— Бях почти сигурен. По принцип не обичам да споделям. — Вдигна отново автомата и продължи да го почиства. — Един информатор ни беше издал тайната квартира на група северноирландски терористи. Бях командир на отделението, което трябваше да очисти тези копелета. В колата имаше един офицер, който трябваше да остане в нея. Той обаче реши да слезе. Един Господ знае защо. Застрелях го от прозореца на една от спалните, докато тичаше по улицата. Може би не трябваше да го правя, а да го спра по друг начин.

Настъпи мълчание.

— Все още ли си мислиш за него? — попита Дани.

Таф сви рамене.

— Естествено. Но той беше от SAS. И беше наясно с инструкциите и с последствията от нарушаването им. Съжалявам, че го убих. Присъствах на погребението му, стисках ръцете на близките му и изричах подходящите за случая думи. Но не се чувствам отговорен. — Отправи на Дани пронизващ поглед. — И ти не бива да съжаляваш. Ти си добро момче, Дани, но приемаш нещата твърде навътре. Как се казваше момчето, което загина?