Крис Райън - Господари на войната

— Нали каза, че по това време в града е спокойно?

— Сравнително спокойно. В този полуразрушен град никога не е напълно спокойно. Бъкингам е голям мухльо. Трябваше да го застреляш веднага след като пристигнахте и да съобщиш на началниците си, че е загинал от вражески огън.

Дани примигна.

— Трябва да изпълня задачата, която ми е поставена, Таф.

— Така или иначе ще си получиш заплатата, чедо, каквото и да се случи с разузнавача. — Таф се ухили. — Будалкам те, Дани. Време е да тръгваме. Колкото по-бързо пристигнем в града, толкова по-скоро двамата с Бъкингам ще се приберете у дома. Повярвай ми, в Хомс човек не бива да остава прекалено дълго. — Отново се ухили. — Както и в Херефорд.

Таф беше прав. Градът беше необичайно спокоен за една военна зона. Това обаче не създаваше чувство за сигурност. Не се знаеше какво може да се случи във всеки един момент.

На Дани не му се нравеше фактът, че му се налага да се вози в този покрит камион, без да е в състояние да вижда какво се случва навън. Трябваше обаче да признае пред себе си, че идеята на Таф да бъдат откарани в града със сирийски военни камиони е добра. Напълно в стила му. Предпочиташе да избегне битката, вместо да я предизвика. Влязоха в града без проблеми. Дори, докато минаваха през опасните райони, всичко изглеждаше спокойно.

За разлика от ума му. Откакто двамата с Бъкингам излязоха от скривалището си, вниманието на Дани беше твърде заето с усилията му да опази както своя живот, така и живота на Бъкингам, за да разсъждава върху каквото и да било друго. Сега обаче мрачната реалност изпълни съзнанието му. Беше загубил тримата си партньори само няколко часа след като стъпиха на сирийска земя. Погледът на Джак не преставаше да го преследва. Представяше си с ужас униженията, на които бяха подложени Спъд и Грег, ако все още бяха живи. Служителите на сирийската тайна полиция често пребиваха до смърт жертвите си. Едно от основните правила на Полка беше, че командирът трябва да се грижи за войниците си. Той се беше провалил. Тази мисъл го накара да се почувства още по-зле.

Имаше обаче още нещо, което не му даваше мира. Разговорът с Бъкингам в дренажната тръба малко преди да се появи сирийският войник се беше запечатал в съзнанието му и той не беше в състояние да се освободи от него. Какво беше казал Бъкингам? „Сигурно е било тежко за брат ти да гледа как застрелват майка му.“ Той обаче беше сигурен, че майка му е починала малко след като го е родила. Или поне така му бяха казали.

А може би не беше запомнил правилно?

Опита се да се върне към спомените от ранното си детство. Разговорите вече бяха избледнели в паметта му. Не беше забравил обаче, че винаги, когато ставаше дума за майка му, баща му бързаше да смени темата. Дани смяташе, че причината е в амнезията в резултат от раната, която беше получил по време на акция.

Погледна към Таф, който се беше облегнал на каросерията със затворени очи. Обзе го познатото чувство на обич. Докато се взираше в лицето му, в ума му изплува отдавна забравен спомен. Дани беше на не повече от пет години. Таф им беше дошъл на гости в малката им къща в Херефорд. Беше със силен слънчев загар. Спомена, че току-що се е завърнал от Африка. Баща му беше отишъл до тоалетната — това в най-добрия случай му отнемаше половин час. Дани завари Таф във всекидневната — държеше в ръце снимката на майка му, която винаги стоеше върху телевизора. Наблюдава го в продължение на трийсет секунди, преди Таф да го забележи и да върне снимката обратно на мястото й.

— Майка ти беше красива жена, чедо — каза. — Красива жена.

Очите му бяха изпълнени с горчива самоирония и макар и да беше малко момче, Дани осъзна, че Таф изпитва дълбоки чувства към майка му. При следващите му гостувания се опитваше да го разпитва за нея, когато оставаха насаме, но и той, като баща му, намираше начин да смени темата.

Някакъв шум изтръгна Дани от мислите му. Изстрел. Не много близо — може би на около сто метра от тях. Таф ококори очи, а Скинър застана нащрек.

— Снайпер — каза Таф, след като видя, че Дани го гледа въпросително. — С напредването на утрото ще става все по-зле.

— Какви са тези, които стрелят?

— Трудно е да се каже. Понякога са войници — прочистват улиците от хората, които им се струват подозрителни. Възможно е да са най-обикновени граждани на Хомс. Повечето хора са напуснали града, но все още има такива, които нямат нищо против гражданската война, защото тя им дава възможност да мародерстват. Или организирани бунтовнически групи. Някои от тях не се държат враждебно, но други са пълни кретени.