Крис Райън - Господари на войната

— Остави го на мен — каза той и тръгна по склона с насочен напред револвер.

Дани понечи да го последва, но Таф го дръпна за ръката.

— Той има нужда от подкрепление — настоя Дани. — Войникът е въоръжен.

Таф поклати глава.

— Не му се бъркай, чедо — отвърна той със спокоен глас, който учуди Дани. — Той знае какво прави. И в никакъв случай няма да ти благодари за помощта.

Ако някой друг му беше казал това, Дани нямаше да му обърне внимание, защото едно от първите неща, които беше научил в Полка, бе да не се опитва да върши сам неща, когато не се налага. Беше научил обаче много повече от Таф, отколкото от инструктора си. Отстъпи назад.

Сякаш наблюдаваше котка, която си играе с мишка. Дори и звуците бяха същите. Ужасеният сирийски войник хленчеше, докато се опитваше да избяга — беше успял да се изкачи на петнайсет метра нагоре по склона, но си даваше ясно сметка, че усилията му са напразни. Това беше причината за звуците, които издаваше. В паниката си дори не се сещаше да се отбранява с оръжието си, ето защо Скинър не бързаше. Скинър застана в подножието на склона. Войникът пълзеше на четири крака и явно отпадаше все повече и повече, защото напредваше бавно. Скинър го наблюдава в продължение на пет секунди, а после тръгна с лекота нагоре.

Тишина. Скинър насочи огромния револвер — не към главата, нито към гърба на войника, а към слабините му. От дулото му изскочи оранжев пламък. Последва оглушителен трясък, който се сля с безумния писък на войника.

В този момент изскърцаха спирачки и вторият камион — този, в който беше Бъкингам, — спря пред бариерите. От него изскочиха двама мъже в камуфлажни униформи с готови за стрелба автомати. Нямаше обаче към кого да ги насочат. Таф вдигна ръка и те се заковаха на място като послушни кучета.

Простреляният войник продължаваше да пищи. Скинър го гледаше с наклонена на една страна глава и се усмихваше презрително. Тъй като беше преброил изстрелите, Дани знаеше, че от петте патрона в барабана е останал само един. Скинър обаче удължаваше агонията на войника и изпитваше садистично удоволствие от това.

Дани се освободи от Таф. Макар и да си даваше сметка, че Скинър е полудял, виковете на войника бяха достатъчно силни, за да привлекат вниманието на хората, които се намираха в района. Трябваше да го накара да млъкне. Изтича към склона и се заизкачва по него. Скинър толкова се беше увлякъл, че усети Дани едва когато той беше на два метра зад него.

— Махай се, по дяволите! — извика и се обърна с насочен към Дани револвер.

Дани не му обърна внимание. Вдигна автомата си и стреля в главата на войника. След като писъците секнаха, Дани се обърна към наемника с бръснатата глава. Лицето му беше непроницаемо, но Дани усети напрежението във въздуха. Таф извика тихо и напрегнато „Хектор!“, и единият от мъжете, които пазеха Бъкингам, се затича към тях. Беше нисък и набит, с широки рамене и рошава руса коса. Застана между Дани и Скинър.

— Тръгвай, приятел — каза на Скинър. — Трябва да сме далече от това място, преди някое копеле да е открило труповете.

За миг Скинър не реагира. После обаче присви очи към Дани, обърна се и започна да слиза надолу по склона. Хектор погледна Дани с пронизващ поглед.

— Ще ти дам един съвет, момче — каза и постави предпазителя на автомата си. — Ако искаш да вбесиш някого от нас, за предпочитане е това да не бъде Скинър.

— Ще се опитам да запомня — отвърна Дани, като се мъчеше да запази спокойствие.

— Няма да е зле наистина да го направиш. Уверявам те.

Останалата час от пътуването мина без усложнения.

Преди това обаче трябваше да махнат окървавените трупове от шосето. Таф посочи към храстите на двайсет метра нагоре по склона и четиримата ги скриха в тях. Едва ли обаче щяха са останат незабелязани за дълго време, защото хищните животни и птици моментално щяха да ги нападнат, а и след като слънцето ги напечеше, вонята щеше да се разнесе в радиус най-малко от трийсет метра в зависимост от силата на вятъра. Бъкингам наблюдаваше стоически страховитата гледка, без да извърне нито за миг очи.

След като приключиха с труповете, Дани огледа местността. Доколкото можеше да прецени, шосето минаваше на около хиляда метра над морското равнище. В далечината се виждаше Хомс. По права линия разстоянието до него беше около двайсет километра, но по шосето беше два, а може би и три пъти по-дълго заради завоите между хълмовете. Големи райони от града бяха тъмни — в тях явно нямаше ток. В северната му част гореше пожар.