Крис Райън - Господари на войната

— Няма как да стане. Сирийците сигурно са ги закарали в Дамаск. Ако вече не са мъртви, вероятно съжаляват за това.

— Говорихме с базата. Казаха, че ще използват дипломатически канали…

Погледът на Таф го накара да млъкне. Той означаваше едно-единствено нещо: много добре знаеш, че това са празни обещания.

— А къде е третият войник? — попита Таф.

— Загина.

Таф не изглеждаше изненадан.

— Как?

Дани замълча за миг, но Таф, който го познаваше много добре, забеляза колебанието му и го погледна изпитателно.

— Имаше престрелка — отвърна Дани. Таф не показа с нищо, че не му е повярвал. — Къде е Бъкингам?

— В другия камион — отвърна Таф. А после добави, изпреварвайки следващия въпрос на Дани: — Не бива да слагаме всичките си яйца в една кошница — Не и след като сирийците вече са счупили повечето от тях.

Дани с мъка се изправи до седнало положение. Взря се в мрака в лицето на стария си приятел. За пореден път беше изненадан от факта, че Таф изглежда различно от мъжа, който помнеше от детството си. Нямаше ги мустаците, с които се гордееше толкова много, лицето му беше обрасло с остра четина, косата му вече не беше дълга, черна и рошава, а къса и стоманеносива. Загрубялата му кожа беше набраздена от бръчки. Беше облечен със стандартната камуфлажна униформа на сирийската армия.

— Така можем да се придвижваме по-безопасно — обясни Таф, сякаш беше прочел мисълта на Дани, което често се случваше. — Платихме на няколко размирници от армията. Те ще ни прекарат безпрепятствено през контролно-пропускателните пунктове.

— Колко дълго бях в безсъзнание?

— Десет минути. За два часа ще пристигнем, ако, разбира се, не възникнат някакви проблеми.

— Къде ще пристигнем?

— В нашата квартира. Не е кой знае какво, но поне ще ни запази от дъжда. Ако въобще някога завали.

— Сигурен ли си в шофьорите?

— Човек едва ли може да бъде сигурен в хората в тази страна, чедо. Всъщност мисля, че съм сигурен, защото тук всичко може да се уреди с пари.

— Както навсякъде другаде — намеси се Скинър.

— Така е, приятел — каза Таф и се усмихна. — Напълно си прав. Радвам се да те видя отново, Дани.

— И аз — отвърна Дани.

Двамата си стиснаха ръцете. Дани се почувства странно. Това беше твърде официален жест. Явно и Таф си помисли същото, защото го придърпа към себе си и го прегърна.

— Как е баща ти? — попита Таф, снишавайки глас, за да не може да го чуе Скинър.

— Все така.

— А Кайл?

Дани сви рамене.

— Излязъл е от затвора.

— Трябва да му дадеш време, чедо. Все някога ще влезе в правия път.

Дани не му отговори.

Пътуваха в мълчание. Дани се мъчеше да осмисли събитията от последното денонощие. Загубата на момчетата. Срещата с Таф. Откакто стъпиха на сирийска земя, непрекъснато беше напрегнат и в това нямаше нищо странно, след като нещата бяха взели лош обрат, но сега започна да се отпуска. Мисълта, че старият му приятел и наставник е при него, му подейства ободряващо. Таф беше като скала — огромна и неразрушима. Всеки би искал да има такъв човек до себе си.

Докато камионът се носеше по виещото се по хълмовете между морето и Хомс шосе, Дани все повече се убеждаваше в правотата на онова, което му беше казал Кайл в Херефорд. Чувстваше Таф като баща. В негово присъствие беше по-уверен. Не би могъл да каже същото за Скинър обаче. Усещаше острия му поглед върху себе си, докато се мъчеше да потисне болката от удара, който този груб мъж му беше нанесъл. Приличаше му на психопат и макар че беше разговарял с него само по телефона, беше добил добра представа за него. Беше срещал подобни типове в Херефорд — мълчаливи, безмилостни мъже, с които не би му се искало да заседне в асансьора, но въпреки всичко ги търпеше. В това отношение професията на войника не се отличаваше от професията на водопроводчика или на учителя. Всеки беше длъжен да поддържа нормални отношения с колегите си и да си върши работата, използвайки максимално способностите си. Никой не очакваше от водопроводчиците да бъдат приятели, след като приключат с отпушването на тръбите. Същото се отнасяше и за войниците — налагаше им се да оставят на работното си място преживяванията, свързани с неприятните задължения и неприятните колеги. В противен случай човек можеше да полудее. И макар че му се искаше да попита Таф за истинските причини, поради които двамата с Бъкингам се намират в Сирия, той се въздържа. Реши, че този разговор не трябва да се води пред Скинър.

В продължение на четирийсет и пет минути тримата не размениха нито дума. Камионът подскачаше и лъкатушеше и ушите на Дани бяха заглъхнали от височината. От време на време сребристите лъчи на луната проникваха в каросерията и осветяваха лицата на Таф и Скинър.