Крис Райън - Господари на войната

Войникът спря на метър от клоните и вдигна нагоре фенерчето. Лъчът му освети лицето на Дани. Изминаха пет секунди, преди да осъзнае, че се е натъкнал на човек. Очите му се разшириха. Изпусна фенерчето и посегна към автомата си.

Дани се хвърли към него през клоните, без да обръща внимание на бодлите, които одраха кожата му. Хвана с ръка главата му и я удари в неравното дъно на тръбата. Носът на мъжа изпука и той изпъшка глухо. Дани вече беше скочил върху гърба му. Завъртя се, стисна го здраво за гърлото и стовари тежестта си върху него, за да му изкара въздуха.

Всичко стана много бързо. Мъжът ритна с крака няколко пъти, а после тялото му се отпусна. Дани продължи да го стиска за гърлото още трийсет секунди, преди да слезе от гърба му.

Борбата продължи не повече от една минута. Бъкингам гледаше с отворена уста този внезапен изблик на бруталност и фаталните последствия от нея. Дани вдигна автомата си и каза:

— Да се махаме оттук.

— Какво? Нали трябваше да чакаме да ни вземат?

— Промяна в плана. Приятелите на този войник ще започнат да го търсят. Едва ли са на повече от четирийсет метра оттук. Преди да сме се усетили, ще долетят като рояк мухи.

— Но, ако излезем оттук, те ще ни видят.

— Налага се да рискуваме. Не бих могъл да защитя това място от войниците.

— Ами ако…

— Тихо! — прекъсна го Дани и се ослуша.

Отново чу шум от хеликоптер. Идваше от север.

Трябваше да се измъкнат откъм южната страна на дупката, което означаваше да минат през мъртвеца. Дани изпълзя върху все още топлия труп. Капачето на едното от колената на мъртвеца изпука, когато го натисна с дланта си. Изсъска на Бъкингам да го последва.

Когато излязоха от тръбата, вече се смрачаваше. В небето все още нямаше звезди, но луната беше изгряла. Дани се огледа. Теренът покрай шосето се спускаше на два метра отвесно надолу. Ако следваха склона му, едва ли някой щеше да ги забележи. Трябваше да бъдат изключително внимателни, защото дори и при най-малкото отклонение силуетите им щяха да се откроят в голото поле.

— Пистолетът ми у теб ли е? — попита Дани.

Бъкингам го вдигна към него.

— Добре. Задръж го. Аз ще отида да огледам шосето.

Наведе ниско глава и изпълзя по склона. Няколко коли се движеха на запад в посока към брега. На петдесет метра имаше контролно-пропускателен пункт. Четири коли чакаха пред бариерата. Един хеликоптер летеше на север с включен прожектор — явно войниците, които ги търсеха, се бяха доверили на лъжливата следа.

На изток не се виждаше нищо друго освен къщата, която беше забелязал, докато търсеше подходящо за скривалище място. По шосето се движеха две коли, а високо в планината блещукаха светлините на близките села. Засега бяха в безопасност, но в момента, в който откриеха трупа в тръбата, войниците щяха да започнат да претърсват местността сантиметър по сантиметър.

Дани се вгледа в къщата. Трябваше на всяка цена да намерят някакво място, в което да изчакат пристигането на хората на Сондърс. Къщата се намираше извън претърсвания от войниците район, затова спокойно можеха да се скрият в нея. Дани взе решение. Спусна се обратно по склона и без да дава обяснения на Бъкингам, посочи с глава в източна посока.

— Трябва да стигнем до онази къща. Ще тичаш, приведен ниско. Аз ще бъда на десет метра след теб.

— Нали каза, че тя е…

— Тръгвай!

Дани едва успяваше да тича достатъчно бавно, за да бъде на безопасно разстояние от Бъкингам. Непрекъснато спираше, обръщаше се назад и поглеждаше през прицела на автомата. След десет минути вече бяха на петдесет метра от къщата. Дани настигна Бъкингам и му каза да спре. Двамата легнаха на земята. Бъкингам беше останал без дъх. Дани извади очилата си за нощно виждане и огледа къщата. Тя беше с плосък покрив. Изглеждаше стара и Дани си помисли, че вероятно е била построена преди прокарването на шосето. Очевидно беше обитаема, защото двата прозореца на фасадата й светеха, а до стената на дървения хамбар на двайсет метра от нея беше опрян мотоциклет.

Вече се беше стъмнило напълно. Дани прецени, че могат да притичат незабелязано през полето до хамбара. Стигнаха за трийсет секунди. Бъкингам отново беше останал без дъх. Дани надникна през отворената врата на хамбара. Вътре имаше стари инструменти, покрити с паяжини.

— Изчакай ме тук — каза на Бъкингам.

— Къде отиваш?

— Трябва да наблюдавам шосето.

— Ами ако се появи някой?

— Ще хвърлям по едно око и на хамбара. — Дани посочи към един от ъглите на хамбара. — Клекни ей там. Стой неподвижно с насочен напред пистолет.