Крис Райън - Господари на войната

Дани стоеше съвсем неподвижно.

Изведнъж змията се размърда. Нещо явно беше привлякло вниманието й и тя изпълзя навън.

Дани бавно издиша въздуха си.

— Какво става? — прошепна Бъкингам.

— Нищо — отвърна Дани. — Просто наблюдавам.

Войниците заведоха Клара в едно училище. В момента сградата беше полуразрушена и празна. В нея липсваха чинове, столове, черни дъски, компютри — всичко беше разграбено. Сред отломките върху подовете на класните стаи се търкаляха тетрадки и учебници с изпокъсани листове. На една от стените на стаята, в която въведоха Клара, висеше ламинирана карта на света, готова всеки момент да падне. Клара се взря замечтано в очертанията на Великобритания. Би дала всичко, за да се прибере у дома.

Училището беше превърнато във временен затвор за хората, които, патрулиращите в този район на града войници, бяха задържали, смятайки ги за опасни. В стаята имаше две жени и шестима мъже. Лицата на жените бяха покрити със синини и устните им бяха сцепени. Двете се бяха свили в ъгъла на стаята и плачеха тихо. Едната притискаше долната част на корема си. Клара предположи, че е била изнасилена. Четиримата мъже бяха с белезници. Трима от тях бяха прекалено изтощени, за да вдигнат глави, когато Клара влезе в стаята. Четвъртият явно беше решил да не се предава. Макар че няколко от зъбите му липсваха и върху лявата му буза зееше гнойна рана, той непрекъснато крещеше на тримата войници, които пазеха затворниците, и непонятните арабски думи се забиваха в пулсиращата от болка глава на Клара. В началото на войниците сякаш им беше забавно да го слушат. След около двайсет минути обаче се наситиха на представлението.

Клара извърна глава. Повече не издържаше да гледа ударите, които войниците нанасяха на мъжа. Дори й мина през ума, че ще бъде по-добре, ако просто го застрелят. Двама от войниците го хванаха за ръцете, а третият започна да го рита в слабините. След пет минути виковете на мъжа спряха. Явно от силната болка беше останал без сили. Войниците го блъснаха на пода и той падна по гръб. Единият от войниците стъпи върху лицето му и заби тока на ботуша си в счупения му нос. Клара им крещеше да престанат, но те не й обръщаха внимание.

Настъпи страховита тишина. Войниците запалиха цигари и започнаха да си приказват, сякаш нищо не се беше случило. Мъжът лежеше в безсъзнание на пода. Гърдите му се повдигаха и спадаха едва забележимо и това беше единственият признак, че все още е жив.

Клара се чудеше колко е часът. Може би три следобед? Беше прекарала тук повече от два часа. Знаеше, че ако се опита да докаже невинността си, да обясни на войниците коя е, думите й ще останат без последствия. Беше гладна и й се ходеше до тоалетната. Измъчваше я мисълта за жените и децата, които беше извела от мазето на онази къща. И беше силно уплашена.

Страхът й нарастваше още повече от изстрелите на улицата. Когато чу първия, тя се отдръпна назад подобно на куче, което очаква да бъде ударено. Никой друг в стаята не трепна. Очевидно всички бяха свикнали с този шум. Дори войниците не погледнаха към улицата, а допушиха цигарите си и ги смачкаха с пети. Чак след като от коридора долетяха викове, те се спогледаха смутено и върху лицата им се изписа тревога. Когато вратата се отвори с трясък, те вдигнаха оръжията си, но беше прекалено късно.

Лицата на петимата мъже, които влязоха в стаята, не се виждаха. Главите на четирима от тях бяха омотани с куфии, а петият носеше черна балаклава. Бяха облечени с камуфлажни панталони и тактически жилетки. Държаха се като войници, но беше очевидно, че не са войници. Крещяха с прегракнали гласове. Клара нямаше представа какво казват. Агресивното им поведение разколеба войниците. Единият от тях изпусна оръжието си и беше готов да вдигне ръце, стреснат от нахлуването на мъжете. Мъжете обаче нямаха намерение да раздават милосърдие, а куршуми.

Клара не изпитваше жалост към войниците, но жестокостта, с която мъжете ги разстреляха, я отврати. За десет секунди класната стая се превърна в същинска кланица. Войниците отхвърчаха назад с разкъсани кореми, от които бликнаха фонтани от кръв. Единият от тях падна на метър от мястото, където беше клекнала Клара. Топлите капки кръв се посипаха върху нея и едва не повърна при вида на мъртвия мъж. Той беше уцелен на две места. Първият откос го беше прерязал буквално на две, от гърдите му струеше кръв и около него се беше образувала локва. Вторият откос беше размазал лицето му. Един куршум беше отнесъл част от темето му. Клара за пореден път се изуми от факта, че човешкото тяло съдържа толкова много кръв.