Крис Райън - Господари на войната

— Тогава го направи — прекъсна го рязко Бъкингам.

Макар и разгневен от тона му, Дани си даваше сметка, че няма друг избор. Ако беше сам, би могъл да се крие с дни, дори със седмици. Бъкингам обаче едва ли щеше да издържи. Липсваше му опит, а и не разполагаше с необходимите умения. Нуждаеха се от подкрепление.

Дани извади от раницата си сателитния телефон, джипиеса и листа хартия, на който Сондърс беше написал телефона за връзка. За да може да ползва телефона и джипиеса, му беше нужна видимост. Придвижи се до ръба на тръбата и ги провря през клоните. Включи телефона, изчака сигнала и набра номера.

Телефонът даваше свободно.

Иззвъня осем пъти.

Девет.

Изщракване.

Мълчание.

Глас. Отсечен. Враждебен. С акцент кокни.

— Кой, по дяволите, се обажда?

Дани стисна зъби. По кожата му полазиха тръпки. Опита се да се успокои и отвърна:

— Код за връзка „ка алфа шест четири“.

Не последва отговор.

— Повтарям: код за връзка „ка алфа шест четири“. Представете се.

Отново никакъв отговор.

— Представете се — изсъска Дани.

Дали си въобразяваше, или наистина чу как мъжът на другия край на линията изсумтя?

Нещо не беше наред. Ако се беше свързал с някого от хората на Сондърс, защо този човек се държеше толкова странно? Може би причината за поведението му се криеше именно във факта, че е един от хората на Сондърс. Наемник. Циник, който не мисли за нищо друго, освен за собствените си интереси.

— Представете се — каза за трети път Дани.

Вече се канеше да прекъсне връзката, когато мъжът проговори:

— Аз съм Скинър. А ти кой си, по дяволите?

— Разкриха ни — обясни Дани. — Загубих и тримата си партньори.

— А разузнавачът още ли е жив?

— Да.

— Жалко.

Отново настъпи мълчание.

— Преследват ни. Нуждаем се от подкрепление.

Скинър отново замълча.

— Чувате ли ме? — попита Дани.

— Съвсем ясно, приятел. Къде се намирате?

Дани погледна към джипиеса и му съобщи координатите, а после попита:

— Искате ли да ги повторите?

Линията прекъсна.

Дани се взря в телефона.

— Приятно ми беше да се запознаем, приятел — измърмори и се скри отново, оправяйки клоните след себе си.

Бъкингам се беше облегнал на тръбата със затворени очи.

— Събуди се — каза Дани и го сръга в ребрата с антената на телефона. Бъкингам отвори очи. — Ще спиш, когато сме в безопасност.

— Успя ли да се свържеш?

Дани кимна.

— И?

— И не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Вече знаят къде се намираме.

— Колко дълго ще чакаме?

Дани провря отново цевта на автомата през клоните.

— Колкото трябва.

— Сигурен ли си, че някой друг няма да ни открие преди това?

— Не съм.

Клара вървеше нервно по улиците на Хомс. С всяка измината крачка имаше усещането, че ще последва земетресение. Или че върху тях ще се изсипят бомби. Подобно на Вълшебния свирач от Хамелн [27] Немска легенда, която гласи, че през 1284 г. в Хамелн, град в Долна Саксония, който по онова време бил нападнат от плъхове, пристигнал бродещ музикант — флейтист. Той обещал на жителите да ги отърве от напастта и свирейки с флейтата си, накарал плъховете да го последват и да се удавят в река Везер. Жителите на града обаче не му платили и той отвел с чудната си музика 130 деца от града. — Б. пр. тя отвеждаше окаяната група от жени и деца, ако не към сигурността, то поне далече от мястото на тяхното ужасяващо самоналожено пленничество.

Мириам вървеше до нея. Клара забеляза, че жената куца леко, докато пренася тежестта върху левия си крак. Но не се оплакваше. Никоя от жените не се оплакваше и след като бяха вървели не повече от десет минути Клара разбра защо. Бяха стигнали до една сграда, която беше разрушена в такава степен, че сякаш беше изтръгната от земята. Мириам погледна тъжно към нея и каза:

— Ние извадихме късмет.

Хората, покрай които минаваха, ги гледаха втренчено. Някои от тях бяха деца. Вниманието на Клара беше привлечено от едно момченце, което показваше с гордост парче от изстрелян снаряд на скупчените около него деца. Повечето от хората, които се придвижваха пеша, бяха мъже. Те оглеждаха подозрително жените и децата, и най-вече Клара, чиято кожа беше по-светла от кожата на останалите и чертите й бяха европейски. Никой не ги попита как са, нито им предложи помощ. Клара се почувства странно, осъзнавайки, че не ги обвинява. Те си имаха собствени проблеми. И по всяка вероятност собствени семейства, за които да се грижат.