Крис Райън - Господари на войната

— Мъртви са.

Изведнъж в съзнанието на Клара изплува образът на Брадли. Тя дори не го обичаше, но все още изпитваше силна болка от загубата му. Затова разбираше как се чувстват тези вдовици и сираци. Обаче не й бяха останали сълзи, иначе със сигурност щеше да се разплаче.

— Какво се е случило?

Мириам сви рамене.

— Загинаха. Мъжете умират, жените остават…

— А домовете ви?

— Разрушени са.

— Съжалявам — каза Клара, макар и да осъзнаваше, че едва ли ще ги утеши с тази дума. — Вие обаче не бива да оставате в това мазе.

— Но не можем и да го напуснем.

Клара поклати глава и посочи към тоалетната в ъгъла на стаята.

— Опасно е. Микробите…

Върху лицето на Мириам се изписа отчаяние.

— Няма къде другаде да отидем… — започна да казва тя, но замълча, защото едно от децата отново се закашля.

Звукът, който излизаше от гърлото му, беше потресаващ. Детето се нуждаеше от силни антибиотици, които липсваха в чантата на Клара. И това беше само началото. Клара се ужаси от мисълта за болестите, които щяха да бъдат предизвикани от лошата хигиена. Доближи се до едно от децата и се заслуша в дишането му. Детето едва си поемаше въздух. Очевидно беше болно от пневмония. После погледът й беше привлечен от едно малко момиченце с кръвясали очи. То беше отворило уста и Клара видя гнойните рани върху вътрешността на бузите и езика му, което означаваше, че страда от гъбична инфекция. Някои от жените и децата миришеха на урина. Явно бяха предпочели да се подмокрят, вместо да използват отвратителната тоалетна.

Пет от децата се бяха сгушили в майките си. Шестото — момче с къдрава черна коса — се беше притиснало до стената и следеше с широко отворени очи всяко движение на Клара. Тя коленичи пред него и го хвана за ръцете. Китките му бяха разранени, а по лицето му имаше следи от изгаряния.

— Какво се е случило с него? — попита Клара.

Мириам беше застанала зад нея.

— Измъчвали са го — отвърна тя с равен, безизразен глас.

— Измъчвали са го? Но той е само…

— Да, той е само на дванайсет години. Войниците отишли в училището му. Събрали сто деца в една класна стая и ги разпитвали едно по едно.

— За какво?

— За родителите, за приятелите им… — Гласът на Мириам стана още по-тих. — Измъчвали са Хасам — момчето се казва Хасам — по-жестоко от останалите деца.

— Защо?

— Защото се държал като бунтовник — стискал някаква пръчка и се правел, че стреля с нея. Завързали китките му с въжета и го закачили на една греда на тавана. После започнали да го бият. Малко хора издържат повече от час на подобно изтезание, преди да припаднат. А след два часа вече са мъртви. Хасам припаднал от болката от ударите, но те го свестили със студена вода. После започнали да горят лицето му с цигара. Правили го в продължение на пет дни. Опитвали се да изтръгнат признания за родителите му, но те били мъртви.

Клара погали с опакото на дланта си бузата на момчето и се изправи на крака.

— Вече разбираш защо предпочитаме да останем тук, нали? — попита Мириам.

Клара не знаеше какво да й отговори. Медикаментите й бяха крайно недостатъчни.

Освен ако…

Хвана Мириам за ръката и каза:

— Улиците са пусти. Можем да отидем на едно място в източната част на града. Там има много лекари. Те са мои приятели. И лекарства. Разбра ме, нали?

Докато говореше, Клара се опитваше да не обръща внимание на стържещия звук, който идваше откъм ъгъла с тоалетната. Каквито и гризачи да бяха привлекли изпражненията, те явно бяха достатъчно безстрашни, за да не се притесняват от човешкото присъствие.

Мириам кимна, но върху лицето й се изписа колебание. Обърна се към останалите жени и им заговори на арабски. Жените се притиснаха още по-силно до стената. Започнаха да говорят оживено и на Клара й стана ясно, че не приемат предложението й.

— Не искат да дойдат — каза Мириам. — Страхуват се. Войниците на правителството са въоръжени…

— Ако останат тук, ще умрат. — Кръвта на Клара забушува. Искаше да им помогне, но не можеше да го направи насила. — Говоря сериозно, Мириам. След два или най-много след три дни децата ще започнат да умират, а освен това сградата може да бъде бомбардирана още тази нощ. Разбираш ли?

Мириам кимна, но не преведе думите й.

— Достатъчно е един човек да умре — продължи Клара, — за да се напълни мазето с плъхове. Ще плъзнат бактерии. Тогава така или иначе ще бъдете принудени да го напуснете. По-добре е да го направите още сега.

Мириам предаде думите й на останалите жени, които мълчаха.