Крис Райън - Господари на войната

„Allahu Akbar… Allahu Akbar… Ash-hadu an-la ilaha ilia ilia… [24] Аллах е велик… Аллах е велик… Няма по-велик бог от Аллах… (араб.). — Б. пр.

Призивът за молитва.

Стресната от шума, котката избяга. Клара примигна, обърна се надясно — гласът идваше от тази посока — и изведнъж се сети, че в Саудитска Арабия фасадите на джамиите гледат към Мека. Всички мюсюлмани се молеха, обърнати в тази посока. Затвори очи и си представи картата на Средния изток. Беше сигурна, че Мека се намира почти право на юг от Хомс. Това означаваше, че трябва да стигне до джамията, за да се ориентира за посоките.

Излезе от вцепенението и хукна. Стъпките й отекваха в разрушените от снарядите сгради от двете страни на пустата улица. Не знаеше накъде тича, а просто се остави на гласа на мюезина, приканващ вярващите към молитва, да я води. Стигна до една широка улица и зави надясно. Тя също беше разрушена от бомбите. Пред една сграда на отсрещната й страна имаше огромна купчина боклуци: стари бойлери и кухненски електроуреди, гуми и счупени мебели — останки от домовете, които вече не съществуваха. За разлика от другата, тази улица не беше пуста. По нея в посоката, откъдето идваше гласът на мюезина, бързаха хора с наведени глави и вдигнати яки. Всичките бяха мъже. Те не разговаряха помежду си, дори не гледаха един към друг. Някои вдигаха очи към Клара, която се беше присъединила към тях по пътя им към джамията.

Изминаха три минути. Гласът на мюезина вече не се чуваше, но Клара беше спокойна, защото се движеше с тълпата, която щеше да я отведе на правилното място. На един от ъглите на улицата на яркочервен пластмасов стол седеше момче на не повече от десет години с къса черна коса и раиран пуловер. До него на тротоара беше седнало братчето му. Между тях върху табуретка бяха наредени цигари и запалки. Очите на децата проследиха с любопитство жената с европейски черти, която бързаше с мъжете към джамията.

Тълпата зави наляво по една по-малка улица, водеща към голям открит площад, който не изглеждаше на мястото си в този изтерзан от войната град. В отсрещния му край се намираше джамията — ниска, застроена върху голяма площ и богато украсена сграда с минарета от двете страни. Слънцето току-що се беше показало зад нея и лъчите му пронизаха очите на Клара, която беше прекарала в мрак почти двайсет и четири часа. Тя закри очите си с ръце и изчака няколко секунди, за да свикне с ярката светлина, а после наведе глава, за да не привлича вниманието на мъжете върху себе си, и тръгна напред. За първи път след ужасяващите събития от предишния ден се почувства обнадеждена. Слънцето изгряваше от изток — това беше посоката, към която гледаше фасадата на джамията — и тя трябваше да продължи натам. Вече можеше да се върне в лагера, където щеше да бъде в безопасност.

Измина няколко метра и спря.

На петнайсет метра вдясно от нея беше застанала жена, която плачеше. Беше облечена в черна роба и по всичко личеше, че е бедна. В ръцете си държеше дете, което беше на не повече от две години. По лицето на детето имаше кръв. Не беше ясно дали е момче или момиче. Детето беше в съзнание, но очевидно беше изпаднало в шок и трепереше. Жената се обръщаше към мъжете, които минаваха покрай нея на път за джамията, и им говореше нещо през сълзи — явно ги молеше за помощ. Никой не спря. Никой дори не я погледна. Тя още повече се разстрои.

Слънцето вече се беше издигнало над джамията и Клара си помисли, че е време да тръгва в източна посока към лагера. Детето обаче се нуждаеше от помощта й. Клара застина за миг, разкъсвана от страх и от дълга си на лекар, а после тръгна към жената. Опита се да й се усмихне, докато се приближаваше към нея, но тя се отдръпна нервно назад, може би защото видя, че Клара не е сирийка.

— Аз съм лекарка — каза Клара.

Отвори чантата си и извади шепа тампони, които бяха смачкани, но стерилните им опаковки бяха запазени. След като ги видя, жената се успокои и позволи на Клара да я хване за ръка и да я отведе до сянката на едно от дърветата, с които беше заобиколен площадът.

Жената седна на земята. Клара огледа детето в ръцете й — беше момченце. Избърса с влажния тампон кръвта от лицето му, за да стигне до мястото, откъдето тя се стичаше. Раната беше точно под лявото му око и не беше сериозна. Докато я почистваше внимателно и я пръскаше с антисептик, говореше нежно на момченцето, за да го успокои. После покри раната със стерилна лепенка. Откри в чантата си шоколад, за който беше забравила, че е там и го подаде на детето. То го изгълта лакомо, сякаш не беше яло нищо от дни. После жената го пусна да слезе на земята.