Крис Райън - Господари на войната

— А какво ще стане, след като се съмне?

— Ще потърсим някакво място, където да се скрием. — Нямаше представа как щяха да открият такова място. Местността беше гола, равна и открита. След като се съмнеше, всеки би могъл да ги забележи, използвайки бинокъл. А руснаците от войските със специално предназначение, ако въобще бяха такива, сигурно разполагаха с много по-точни прибори. — И тогава ще решим какво да правим по-нататък.

— Няма какво да решаваме. Трябва да стигнем до Хомс, за да мога да си свърша работата.

Дани не му отговори. Гледаше в източна посока. В далечината на около три километра забеляза светлините на хеликоптер, който летеше ниско над магистралата, а по шосето се движеха коли.

— Сирийците явно са намислили нещо — каза най-накрая Дани. — Или руснаците.

— Какво искаш от мен?

— Да се размърдаш.

Бъкингам нямаше нужда от повторно подканяне.

06:00 ч.

Планът на Клара Маклауд не беше съобразен със страха й.

Сгушена в ъгъла на разграбения магазин, тя се чудеше как да стигне до лагера на „Лекари без граница“ в източната част на града. Не знаеше къде се намира, нито накъде е изток. Нямаше телефон, нито пари. Говореше сносно френски, но с арабския беше много зле.

Беше решила да изчака, докато се стъмни, и после да напусне скривалището си. Тогава може би щеше да успее, промъквайки се в сенките, да избегне войниците, които бяха убили приятеля й и момиченцето. Вероятността да налети на тях, караше краката й да омекват от страх. Оказа се, че е взела погрешно решение.

С падането на нощта бомбардировките бяха подновени. Сега тя се беше свила, плачеше от ужас и не знаеше какво да направи. Чудеше се дали да остане тук, където едва ли някой щеше да я открие, или да излезе на улицата? Тъй като и двете възможности не бяха добри, тя беше като парализирана. Докато градът се люлееше около нея и експлозиите на бомбите се редуваха с откоси от автоматично оръжие, тя не мръдна от мястото си. Искаше й се да върне времето назад. Даваше си сметка, че е действала безразсъдно, решавайки да напусне лагера и да отиде в града. Дори започна да се моли — нещо, което не беше правила от осемгодишна.

Бомбардировката спря един час преди зазоряване. Тишината й подейства почти успокояващо и тя се сви на пода и успя да заспи. Бяха минали около четирийсет и пет минути, когато изведнъж се стресна, осъзнавайки къде се намира, трепереща от студ и с пресъхнало от жажда гърло. Навън бавно се развиделяваше и с настъпването на деня тя все повече се убеждаваше, че не би могла да прекара по този начин още една нощ. Трябваше да напусне това място и да се върне в лагера. Веднага. Без да обръща внимание на стомаха си, който се свиваше от глад, Клара излезе навън. Звездите все още светеха ярко в лилавосиньото небе. Почувства се странно, представяйки си, че родителите й може би са вдигнали очи към същите звезди от прозореца на уютния им дом в Уилтшир, докато тя е заобиколена от отломките на бомбардирания град. Погледна към отсрещната страна на улицата и осъзна колко близо до смъртта е била предишната нощ. Покривът на една триетажна сграда, която й се беше сторила незасегната от бомбите, беше започнал да хлътва. Мазилката върху фасадата й беше опадала на места и тухлите под нея се бяха оголили, а в стената имаше огромна пукнатина с форма на светкавица. Клара се чудеше дали в сградата има хора. Улицата беше пуста. До една торба с боклук стоеше котка и очите й проблясваха в мрака. На двайсет метра вдясно някакъв мъж товареше покъщнина в сив ван. Мъжът се оглеждаше плахо, докато се мъчеше да вкара навит на руло килим в претъпканата кола. Явно се опитваше да вземе колкото е възможно повече неща, преди да напусне дома си. Клара изтича до него и каза тихо:

— S’il vous plait, vous pouvez m’aider? [23] Бихте ли ми помогнали? (фр.) — Б. пр.

Мъжът поклати глава и затвори рязко задните врати на вана. Клара го стисна отчаяно за ръката, но той се дръпна. След няколко секунди колата вече се отдалечаваше. Гумите й скърцаха по неравната улица, докато Клара я гледаше втренчено.

Отново я скова страх. Даваше си сметка, че трябва да се върне в лагера, но не знаеше в каква посока да поеме. Струваше й се, че е изправена пред невъзможна ситуация — сякаш трябваше да избира между две посоки, едната от които водеше към свободата, а другата — към смъртта. Как би могла да разбере накъде да поеме? В продължение на цели трийсет секунди стоя неподвижно като котката, а после необичайната тишина изведнъж беше нарушена от пронизителен, виещ глас.