Крис Райън - Господари на войната

— Чух изстрели.

Двамата стояха до фолксвагена. Дани не му отговори. Оглеждаше шосето в двете посоки. По него нямаше никакво движение, но това едва ли щеше да продължи дълго.

Погледна си часовника: 02:10. До изгрева на слънцето оставаха по-малко от два часа. Небето беше ясно, а луната светеше ярко.

— Къде е Джак? — попита Бъкингам.

— Мъртъв е.

— Какво стана?

— Изтече му мозъкът — отвърна с равен глас Дани.

Нямаше смисъл да му обяснява. Приближи се до багажника на фолксвагена, отвори го и извади от него раницата и автомата си. Сложи раницата на гърба си и преметна автомата през гърдите си.

— Какви бяха онези мъже в Ланд Крузъра? — попита Бъкингам.

Дани не му отговори. Затвори внимателно багажника, за да не вдига шум. Оказа се, че предпазливостта му е била напразна, защото Бъкингам удари силно с юмрук по покрива на колата. Дани се вбеси. Обърна се, готов да го скастри, но изражението върху лицето му го накара да се въздържи. Очите му бяха гневни и неувереността му беше заменена от презрителна усмивка.

— Какви бяха онези мъже в Ланд Крузъра? — попита отново Бъкингам, този път много по-тихо.

— Лоши момчета — отвърна кратко Дани.

— Няма да позволя на един скапан войник да се държи надменно с мен — отсече Бъкингам. — Разбра ли?

Мълчание. Двамата мъже се гледаха втренчено. Вената на врата на Бъкингам пулсираше.

— Да — отвърна най-накрая Дани. Моментът не беше подходящ да се разправя с Бъкингам. — Руснаци. Предполагам, че бяха от „Спецназ“ — от войските със специално предназначение. Всеки от тях носеше бронежилетка, кевларена каска и „Сайга-12“.

— Какво, по дяволите, е „Сайга-12“?

— Много голяма пушка — отвърна Дани, сякаш обясняваше на дете. — Предполагам, че нашият посредник има пръст в тази работа — добави и сви рамене, — но не мога да бъда съвсем сигурен.

— Колко души бяха? — попита Бъкингам.

Изражението и тонът му бяха омекнали.

— Четирима.

— Чух пет изстрела.

— Значи всичко е наред със слуха ти. Трябва да се махнем оттук, и то веднага. Разбра ли?

Бъкингам си пое дълбоко въздух и отвърна:

— Съжалявам за приятеля ти.

Нямаше време за любезности. Дани вече оглеждаше местността. Както им беше обяснил Хамънд, шосето водеше към Хомс, разстоянието до който беше сто километра. Шосето пресичаше планинската верига през прохода Хомс. Независимо дали щяха да навлязат навътре в сушата или да се върнат обратно към брега, трябваше да се движат близо до него, за да не се загубят. Дани се опита да мисли трезво, за да избере правилната тактика. Ако някой беше по петите им, как би следвало да постъпят? Да се върнат обратно покрай шосето? Или да се отдалечат максимално от него? Трета възможност не съществуваше. Нима се очакваше от него да продължи с изпълнението на операцията, след като беше загубил останалите войници от отделението си? Вероятно не.

Погледна на изток и различи в далечината назъбените очертания на билото на планинската верига. Нямаше намерение да се изкачва до него с Бъкингам.

Нямаха друг избор освен да се движат покрай шосето, макар че той съвсем не беше от най-добрите.

Дани кимна в северна посока и каза:

— Тръгвай.

Двамата мъже се затичаха. След двайсет метра Дани извика на Бъкингам да спре. Обърна се и изстреля пет куршума в Ланд Крузъра. Гилзите паднаха в краката му.

— Какво правиш? — попита Бъкингам.

Дани свали оръжието.

— След като чуят стрелбата, те ще си помислят, че сме избягали в тази посока.

— Кои са тези „те“?

— Не знам — отвърна Дани.

Затича се отново и стреля още три пъти. Това беше достатъчно. Беше оставил фалшива следа. А сега трябваше да се махат. Върнаха се тичешком обратно, минавайки на пет метра от колите. Дани усети, че Бъкингам намали темпото, след като видя окървавената глава на Джак, но не спря, нито каза нещо.

Дани си погледна часовника: 02:58. Оставаха им приблизително два часа, през които можеха да се възползват от прикритието на нощта. Ако беше сам, за това време той можеше да измине десет километра, но Бъкингам не притежаваше неговата издръжливост и беше безсмислено да го насилва. Той вече беше изостанал значително от него, макар че бяха извървели не повече от петдесет метра. Щеше да бъде добре, ако успееха да изминат седем километра, преди да е изгряло слънцето. Дани забави крачка. След десет секунди Бъкингам го настигна.

— Ще се движим в южна посока на два километра встрани от шосето — каза Дани. — После отново ще тръгнем на изток. Едва ли се очаква от нас да се отправим към Хомс след всичко, което се случи.