Крис Райън - Господари на войната

Докато прибираше в едно отделение на чантата използваните санитарни материали, Клара усети пълните със сълзи очи на жената върху себе си. Едва тогава я огледа. Беше млада, може би нямаше двайсет години.

Клара беше предположила, че е майка на момченцето, но нямаше как да е сигурна. Жената я дръпна леко за ръкава и й каза нещо на арабски. Клара я погледна неразбиращо и тя повтори на френски:

— Venez avec moi [25] Елате с мен. (фр.) — Б. пр. .

Клара поклати глава. За момент се беше отпуснала, докато вниманието й беше заето с момченцето, но изведнъж страхът отново я скова. Слънцето вече беше високо над джамията и площадът се пълнеше с прииждащите от разрушените си къщи мъже. Съществуваше вероятност да се появят войници, а тя не искаше да се среща с хора, носещи оръжие. Жената обаче я дърпаше за ръкава с отчаяние в очите. Детето се разплака и Клара отстъпи. Реши, че ще успее отново да намери джамията, затвори чантата, огледа се неспокойно и кимна.

Жената тръгна, а Клара и момченцето я последваха. Клара хвана детето за ръка. То беше нестабилно и й заприлича на новородено слонче. Придвижваха се бавно. Жената ги преведе по няколко улици, които бяха пострадали още по-силно от бомбардировките. По останките от стените на някои от къщите зееха дупки от куршуми. Въздухът вонеше на изпражнения. На една пресечка няколко мъже хвърляха боклуци във варел, в който гореше огън. По гръбнака на Клара отново полазиха студени тръпки. Искаше й се да побегне, но ръката на детето, която стискаше нейната, я спираше. Жената непрекъснато поглеждаше през рамо, за да се убеди, че Клара и детето я следват, и ги подканваше с пръст да продължат напред.

Бяха вървели не повече от пет минути, когато жената стигна до една тясна улица между две редици къщи, засегнати от бомбите. Спря пред първата, от чийто покрив висеше сателитна антена, готова всеки момент да падне. Огледа се предпазливо, за да се увери, че никой не ги гледа, а после тръгна по улицата. Клара я последва заедно с детето. Тук вонята беше още по-непоносима. Клара дишаше дълбоко, опитвайки се да не повърне, но жената и детето не обръщаха внимание на миризмата. След двайсет метра жената спря пред една висока около метър и половина метална врата. Отвори я и отново даде знак с пръст, шепнейки:

— Venez… venez… [26] Елате… Елате… (фр.) — Б. пр.

Клара преглътна неспокойно. Огледа улицата в двете посоки, а после пусна детето пред себе си, наведе се и влезе.

Бяха й нужни няколко секунди, за да свикне с тъмнината. Намираха се на върха на тясно, виещо се каменно стълбище. Клара отново се скова от страх. Какво правеше тук? Трябваше веднага да се върне обратно, да намери джамията и да тръгне в източна посока. Това беше лудост. В този момент детето вдигна изпълнените си с молба очи към нея и преди да се усети, тя вече слизаше надолу към мазето на сградата. След пет стъпала усети, че въздухът е станал малко по-хладен. До ноздрите й стигна отвратителна миризма.

Мазето беше голямо, около петнайсет на петнайсет метра. Единствената светлина в него идваше от фенера, провесен от тавана на къс кабел. Когато Клара влезе в помещението, светлината изгасна. Настъпи тишина, а после тя чу как някой навива фенера. Той отново светна и на слабия му блясък Клара огледа мазето.

В него имаше шест жени и шест деца. Лицата им бяха мръсни и уплашени. Вонята идваше от преградения с дъски ъгъл и Клара предположи, че го използват за тоалетна, защото всички бяха насядали на пода на пет метра от него. Три от децата плачеха, а две кашляха — от гърлата им излизаха лаещи звуци.

По всичко личеше, че измъчените жени се боят от нея, защото не знаят коя е и за какво е дошла. По някакъв странен начин това й даде сили да осъзнае, че не е най-ужасеният човек в този град. И изведнъж се сети какво е накарало жената да я доведе в мазето: обитателите му се нуждаеха от медицинска помощ.

Жената започна да говори на арабски. Клара вдигна ръце, за да я спре:

— Говори на английски. Съжалявам, но не те разбирам.

В този момент една друга жена стана от пода и тръгна към нея. Беше по-възрастна, може би четирийсетгодишна, с прошарена черна коса.

— Лекарка ли си? — попита.

Гласът й беше дрезгав и слаб.

Клара кимна.

— Allahu Akbar — продължи тихо жената. — Казвам се Мириам. Нуждаем се от лекар. Децата ни са болни. Ние също. Можеш ли да ни помогнеш?

Клара отново огледа помещението и попита:

— Къде са съпрузите ви?

Мириам се усмихна тъжно и отвърна: