Крис Райън - Господари на войната

— Аз ще отида на мястото, където са лекарите. Ще ви взема със себе си, ако искате, но трябва да тръгнем веднага. Ако изчакаме още няколко дни, състоянието на децата ще се влоши още повече и… — Клара сви рамене. — Ще ви чакам горе.

Обърна се с гръб към жените и децата и се изкачи обратно по стълбите. Когато излезе на улицата, усети, че трепери, макар че навън не беше студено. Дали постъпваше правилно? Нямаше никаква представа. През последните двайсет и четири часа често си задаваше този въпрос.

Изчака две минути, които й се сториха безкрайно дълги. Чуваше шума от движещите се превозни средства. Колкото и да беше странно, той й подейства успокоително — това бяха нормални градски звуци за разлика от страховития трясък на падащи от небето бомби. Почувства искрица надежда, че ще успее да заведе тези жени и деца в лагера на „Лекари без граница“, ако се съгласяха да тръгнат с нея. Не беше преувеличила нищо, докато им говореше за опасностите. Сред мръсотията и мрака на мазето децата не след дълго щяха да се заразят едно от друго, а после и жените. Инфекциите можеха лесно да бъдат излекувани с подходящите лекарства.

Ако склоняха да тръгнат с нея.

В момента, в който си помисли, че жените са решили да останат в мазето, и се зачуди дали да се върне обратно или да ги остави на произвола на съдбата, желязната врата се отвори и на прага й застана детето, което беше срещнала пред джамията. Тя му се усмихна, подаде му ръка и му помогна да излезе на улицата. След него се показа Мириам, следвана от останалите жени и деца. След трийсет секунди всички се бяха събрали на улицата и бяха впериха очи в Клара в очакване да им каже накъде да тръгнат.

Дани нямаше как да бъде недоволен от Бъкингам. Разузнавачът не беше особено издръжлив, но полагаше неимоверни усилия да не изостава от него. През изминалите два часа, докато все още беше тъмно, двамата бяха извървели седем километра, движейки се на изток покрай шосето, без да се приближават на повече от два километра от него.

Сега лежаха на земята. Бъкингам дишаше тежко, а Дани оглеждаше местността с прибора за нощно виждане.

На изток започваше планината. Между склоновете на два от високите й заоблени върхове лъкатушеше шосето за Хомс. Вече бяха далече от мястото на сблъсъка с Ланд Крузъра, но Дани беше видял три военни коли, които се движеха на запад, и беше сигурен, че пътуват натам. С наближаването на утрото по шосето все по-често преминаваха коли в двете посоки, а след изгрева на слънцето движението щеше да стане още по-натоварено и опасността да бъдат забелязани щеше да нарасне.

Теренът беше равен, обрасъл с изсъхнала трева, а за да стигнат до планината, трябваше да вървят още два часа. Дани се опитваше да открие наблизо някакво място, където да се скрият. На около километър вдясно от себе си видя малка едноетажна къща, до която имаше две по-ниски постройки. Къщата се намираше на не повече от петдесет метра от шосето. Можеха да се промъкнат до нея, но при евентуално претърсване на района войниците веднага щяха да ги открият. Продължи да се взира пред себе си, търсейки други възможности, и след двайсет секунди забеляза нещо, което щеше да им свърши работа.

Лесно би могъл да го пропусне, което го правеше идеално за скривалище. Близо до мястото, на което беше разположена къщата, шосето започваше да се издига плавно нагоре. Видимостта беше много лоша, но след като увеличи изображението, Дани успя да различи горния край на кръгъл отвор с диаметър около метър и половина, останалата му част беше скрита от храсти. Отворът беше на дренажна тръба, която минаваше под шосето. Можеха да изчакат да мине денят, скрити в нея. Обърна се към Бъкингам и го попита;

— В състояние ли си да продължиш да вървиш?

— Щом се налага.

— Налага се.

Дани помогна на Бъкингам да се изправи на крака.

— Слушай ме внимателно. Отново ще се приближим до шосето.

— Разумно ли е?

— Няма значение дали е разумно или не. Това е единственият ни избор. Ако имаш по-добра идея, готов съм да я чуя.

Бъкингам се огледа.

— Ей там има една къща. Бихме могли да помолим хората да ни подслонят.

Дани се вторачи в него. Бъкингам се изчерви.

— Колкото повече се приближаваме към шосето, толкова по-голяма става вероятността да бъдем забелязани. Ще вървиш на десет метра след мен.

— Защо?

— Защото, ако сме един до друг, по-лесно ще бъдем уцелени едновременно.

Бъкингам пребледня.

— Видях едно съоръжение — продължи Дани.