Крис Райън - Господари на войната

— Какво съоръжение?

— Дренажна тръба, която минава под шосето. Ще ни послужи като скривалище, докато е светло.

— Искаш да кажеш, че ще прекараме в нея целия ден?

— Няма как да пътуваме на автостоп, приятел. Вече се е разчуло за нас и са започнали да ни търсят. След няколко минути ще се съмне. Хайде, ставай.

Без да чака да чуе поредния въпрос на Бъкингам, Дани тръгна.

Слънцето още не се беше показало на хоризонта, но небето беше станало по-светло. Когато стигна на трийсет метра от шосето, Дани залегна и се обърна, за да се увери, че Бъкингам е направил същото. Един военен камион, покрит с камуфлажна мрежа, се движеше в западна посока. Дани изчака, докато камионът се отдалечи на петдесет метра от тях, а после вдигна лявата си ръка, скочи и се затича, последван от Бъкингам.

Мястото не изглеждаше особено привлекателно, но беше за предпочитане пред перспективата да се опитат да останат незабелязани в голото поле. Зимните дъждове го бяха напълнили с тиня, през която бяха избуяли бодливи храсти. Бетонът беше покрит с лишеи, миришеше на мухъл и животински изпражнения. Дани видя малките топчета, полепнали по ръбовете на отвора, и си помисли, че в тръбата със сигурност има плъхове, а може би и змии. Храстите трябваше да бъдат запазени, защото, ако ги окастреха, неминуемо щяха да привлекат вниманието на преследвачите си.

— Влез вътре — каза Дани. — Оставям раницата си при теб. Ще се върна след пет минути.

Бъкингам пропълзя тромаво в тръбата, а Дани хвърли раницата след него и се затича към шосето. На петдесет метра в източна посока земята беше обрасла с ниски храсти. Дани отсече няколко клона, като внимаваше да не се образуват големи дупки, и се затича обратно към тръбата. Извади раницата, даде знак на Бъкингам да излезе навън и му връчи половината от клоните.

— Вкарай ги в тръбата. Ще замаскираме отвора с тях.

Върна обратно раницата и се настани до Бъкингам.

После издърпа останалата част от клоните в тръбата и му подаде пистолета си.

— Ще седнем с гръб един към друг. Ще стреляш единствено, ако видиш, че някой влиза в тръбата.

Беше му ясно, че Бъкингам едва ли щеше да уцели, но от изстрела щяха да спечелят няколко ценни секунди. Извади бутилка вода от раницата си и я подаде на Бъкингам. После отпи няколко глътки от нея, изсипа малко вода върху изсъхналата тиня и забърка гъста каша. Накара Бъкингам да се обърне към него и започна да размазва с два пръста калта върху лицето му.

— Какво правиш? — попита Бъкингам.

— Опитвам се да те скрия. — Направи същото и със своето лице, а после провря цевта на автомата си през клоните и добави: — Надявам се, че се чувстваш добре.

— Не съвсем — отвърна Бъкингам.

— Тъй като ни се налага да останем тук през целия ден, ще трябва да свикнеш с обстановката. — Извади две пликчета с храна от раницата си и подаде едното на Бъкингам. — Време е да закусим.

Изгълта набързо съдържанието на своето пликче и се облегна на гърба на Бъкингам.

В тръбата все още беше доста тъмно, макар че през клоните беше започнала да се процежда бледа светлина. Дани се опитваше да си проясни мислите. Беше се изненадал, когато им отказаха да ги изтеглят, но досега не му беше останало време да разсъждава върху причините. Вече беше настъпил моментът за това.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита.

Усети, че Бъкингам се напрегна.

— Какво имаш предвид?

— Би било нормално да ни изтеглят, след като съобщихме, че сме разкрити. Такива са правилата. Защо е толкова важно няколко сирийски бунтовници…

— Все още ли смяташ, че е възможно да се доберем до Хомс? — прекъсна го със спокоен глас Бъкингам.

Настъпи мълчание.

— Градът е прекалено далече, за да стигнем пеша до него — отвърна най-после Дани. — Трябва да пресечем планината. И то при положение, че войници от руските войски със специално предназначение и от сирийските войски са по петите ни. Извинявай, приятел, но ти няма да можеш да издържиш на подобно натоварване.

— Извинен си — измърмори Бъкингам.

Отново настъпи мълчание.

— Ще се обадя в базата и ще настоявам да ни изтеглят — каза след малко Дани.

— Няма да стане. Трябва да изпълниш… да изпълним заповедта. Длъжни сме да стигнем до Хомс.

Дани се колебаеше. Не му се искаше да предприема подобен ход. Това би означавало да признае, че не е в състояние да се справи сам. Реши обаче да преодолее гордостта си.

— Сондърс ми даде един телефонен номер, на който мога да се свържа с хората му. Те са наясно с нещата. Бих могъл да им се обадя…