Крис Райън - Господари на войната

Когато стигнаха до джамията, площадът пред нея беше още по-оживен, макар че сутрешната молитва беше приключила. На него се бяха събрали стотина мъже. Стояха на малки групи — някои от мъжете пушеха — и се оглеждаха неспокойно, като от време на време обръщаха тревожно очи към небето. Клара и Мириам спряха в началото на площада, а жените и децата се сгушиха зад тях.

— Не трябваше да минаваме оттук — прошепна Мириам.

— Защо? Това е джамия. Не е ли по-безопасно….

Мириам поклати глава.

— Хората, които се противопоставят на правителството, се събират тук, защото смятат, че войниците няма да се осмелят да стрелят по тях пред джамията. Но погледни ей там — Мириам посочи към отсрещния край на площада, където пет-шест войници крачеха напред-назад и се оглеждаха. — В момента, в който си тръгнат от площада, много от тези хора ще бъдат задържани и разпитани.

— Ние нямаме какво да крием — отвърна Клара с типичното за нея непокорство.

Мириам се усмихна.

— В Сирия всеки има какво да крие. Или поне така смята правителството. Ще ти покажа откъде да минем. След като заобиколим джамията, ще тръгнем на изток.

Клара кимна и огледа въоръжените мъже, докато Мириам обясняваше на жените маршрута, по който щяха да продължат. Спомни си за Брадли и за войника, който беше ритнал момиченцето. Дали си въобразяваше, или наистина забеляза сред тях войника с брадата и суровото лице, който беше единият от нападналите й предишния ден? Стори й се, че той я проследи с очи, когато двете с Мириам поведоха жените и децата покрай джамията.

11:00 ч.

Откакто се беше зазорило, Дани и Бъкингам не бяха разменили и една дума. Чувстваха се неудобно в тръбата. Мястото беше тясно. Дани не се притесняваше от това, но Бъкингам беше започнал да се изнервя. Движението по шосето ставаше все по-натоварено. Вече нямаше никакво съмнение, че през деня по него минават много коли. А до настъпването на нощта имаше много време.

— Бих могъл да хапна нещо — наруши мълчанието Бъкингам.

— Съжалявам, приятел, но трябва да правим икономии.

— Нали каза, че идва подкрепление — сопна му се Бъкингам.

Дани го погледна страшно и той млъкна.

Децата започнаха да се изморяват, в което нямаше нищо странно, защото бяха гладни и болни. Едното от момченцата с лаещата кашлица се дереше непрекъснато. Майка му се опита да го носи на ръце, но силите не й стигаха. Детето беше прекалено уплашено, за да отиде при някоя от другите жени, затова се влачеше до майка си и отпадаше все повече и повече.

— Сигурна ли си, че се движим в източна посока? — попита за пореден път Клара.

Мириам й кимна и сви рамене, което не успокои особено Клара. Слънцето вече се беше издигнало в небето и Клара не можеше да се ориентира по него. Не й оставаше нищо друго, освен да се довери на Мириам. Нямаше представа какво разстояние са изминали. Една миля? Или може би повече? Стигнаха до един от кварталите на Хомс, върху който разрухата от войната беше оставила по-незабележими следи. Разликата беше очевидна. В района около джамията Клара беше видяла деца да продават бензин в сини туби, които й напомниха за прекараните в детството ваканции на къмпинг. Предположи, че бензинът е ценна стока в този град, тъй като електричеството спираше често. Беше видяла мъже, които режат дървета и телеграфни стълбове, за да ги използват за гориво. Бяха минали покрай сергии, на които деца продаваха обувки, вместо да присъстват на часовете в училище. Никъде обаче не беше видяла да се продава храна.

Този квартал изглеждаше малко по-богат. Тук дупките от куршумите не бяха толкова забележими. На отсрещната страна на улицата, по която се движеха, жена продаваше яйца. На няколко метра от нея мъж държеше купа, пълна с хумус. Малко по-надолу на фасадата на една бетонна сграда бяха окачени на куки две заклани овце. До тях беше застанал мъж с пушка в ръце и ги пазеше зорко, защото с парите от продаденото месо щеше да си осигури прехраната за известен период от време. Жените и децата не можеха да откъснат очи от храната. Стомахът на Клара също се свиваше от глад. Не беше слагала нищо в устата си в продължение на двайсет и четири часа. Никой обаче не разполагаше с пари и тя се опита да мисли за други неща. Не знаеше дали може да се чувства по-спокойна от промяната в обстановката. Чудеше се дали това означава, че сред жителите на квартала има повече привърженици на правителството. Погледите в очите на хората, които срещаха, определено не бяха изпълнени със страх. В тях се долавяше подозрителност, но това беше съвсем различно нещо.