Крис Райън - Господари на войната

Раните на другите двама войници също изглеждаха страховито, но убийците им ги прескочиха, сякаш не забелязаха, че лежат на пода. Двама от тях извадиха ножове и срязаха белезниците на пленниците. После помогнаха на жените да се изправят на крака. Мъжът с балаклавата се приближи към Клара. Наклони глава, сякаш му беше трудно да повярва, че е възможно в стаята да има чужденка и й каза нещо на арабски — Говорите ли английски? — прошепна Клара.

Мълчание.

— Коя си ти? — попита най-накрая мъжът с приглушен от балаклавата глас.

— О, слава Богу! Аз съм лекарка… войниците искаха да ме отведат в Дамаск. Трябва да стигна до лагера на „Лекари без граница“. Можете ли да ми помогнете?

Мъжът се поколеба. Междувременно бяха извели останалите пленници от стаята. Клара обаче все още беше с белезници и мъжът с балаклавата нямаше намерение да й ги свали. Той се наведе, хвана я за ръката и я изправи на крака. Тя нагази в локвата от кръв, докато мъжът я дърпаше към вратата.

— Къде отиваме? — попита Клара. — Накъде ме водите?

— При Сорген — отвърна мъжът. — Той ще реши какво да прави с теб.

18:45 ч.

От запад на небосвода се показа луната. След половин час щеше да се стъмни. Дори и през нощта не биваше да излизат от скривалището си, но Дани щеше да се чувства по-спокоен в мрака.

Бъкингам дремеше. От време на време се стряскаше и подскачаше. Дани реши, че трябва да му говори, за да го държи буден.

— Имаш ли семейство? — попита го той.

— Защо се интересуваш?

— Просто, за да не мълча, приятел.

— Аха, ясно. Всъщност не. Аз съм единствено дете. Родителите ми са покойници. А ти?

— Баща ми е още жив. Майка ми е починала.

— А, да. Спомням си от досието ти. Трагична история.

Дани не му отговори.

— Сигурно е било много тежко за брат ти — продължи Бъкингам — да гледа как застрелват майка му.

Настъпи мълчание.

— Какво искаш да кажеш? — изръмжа Дани.

Отново настъпи мълчание.

— Майка ми е починала при раждането ми — каза след малко Дани. — Баща ми е бил прострелян в Северна Ирландия.

— Да, така беше. Сигурно съм се объркал.

— Да, объркал си се.

Дани обаче беше убеден, че Бъкингам го лъже. Обърна се и го погледна. Той изглеждаше притеснен и сякаш се мъчеше да измисли как да смени темата.

— Какво друго пише в досието ми? — попита Дани с привидно спокоен глас.

Преди Бъкингам да успее да му отговори, той вдигна ръка, за да му даде знак да замълчи, и прошепна:

— Чуваш ли нещо?

Бъкингам поклати глава.

— He. He чувам нищо.

— По шосето не се движат никакви коли.

Беше съвсем тихо. Шумът от колите по шосето беше престанал.

— Може би защото вече се стъмва…

Дани поклати глава и посочи с пръст към отсрещния край на тръбата, за да покаже на Бъкингам, че трябва да наблюдава в тази посока. После се обърна с гръб към него, вдигна автомата и погледна през прицела. Теренът придоби ясни очертания. Въздухът трептеше в маранята. Затаи дъх и докосна леко спусъка с показалеца си.

Изведнъж забеляза чифт ботуши. На не повече от пет метра от ръба на тръбата беше застанал мъж. Над ботушите му се виждаше около трийсет сантиметра от крачолите на панталона му. Бяха в цвят каки. За миг се появи цев на автомат и изчезна.

В далечината се чу глас. Звучеше така, сякаш идваше откъм шосето, но доста отдалече — може би от трийсет — четирийсет метра. Мъжът, който беше застанал до тръбата, отговори на арабски. По тона му Дани разбра, че е отегчен. Измърмори нещо и тръгна.

„Най-доброто, което можеш да направиш за себе си и за нас, е да се махнеш, приятел“, помисли си Дани. Показалецът му докосна спусъка на автомата.

Войникът извървя петте метра до тръбата и спря. Изпика се и се наведе надолу. Беше с кръгло лице и дебели устни. Надникна в тръбата и примигна. После клекна, изплю се и запали цигара. Димът пропълзя в тръбата. Дръпна няколко пъти от цигарата, загаси я и отново надникна в тръбата. Присви очи. Дали беше видял нещо? Изправи се и освети с фенерчето си тръбата. Отново присви очи, наведе се и влезе в тръбата. Явно му липсваше опит. Дори не вдигна автомата си, докато пропълзя два метра навътре в тръбата. Дали му минаваше през ума какво би могло да му се случи, ако беше попаднал на това, което търсеше?

Дани отпусна бавно показалеца си. Помисли си, че ако стреля, ще привлече вниманието на войниците, които претърсваха местността. Можеше спокойно да се справи с него с безшумното оръжие, с което разполагаше — с ръцете си.