Крис Райън - Господари на войната

— Какво, по дяволите, става? Не можем да останем тук…

Беше готов да се изправи на крака.

— Залегни! — изсъска Дани и го дръпна надолу.

Вдигна очи и се приготви да хвърли гранатата. От взрива щеше да пострада и покривът, но той нямаше друг избор. Докато протягаше лявата си ръка, за да вземе едната от гранатите, забеляза ботуша вляво от себе си. С ловкостта на Лионел Меси войникът ритна двете гранати настрани, преди Дани да успее да ги хване.

Дани беше обзет от силен гняв. Бъкингам му беше отклонил вниманието. Някой се беше промъкнал на покрива. Не можеше обаче да направи нищо. Една силна ръка го хвана и го изправи на крака, сякаш беше торба с перушина. Започна да се бори, готов да използва груба сила, за да се отърве от нападателя си.

В следващите няколко секунди забеляза три неща.

Бъкингам, който се притискаше към бетонния покрив, и надвесения над него мъж в сирийска камуфлажна униформа.

Камуфлажната униформа на нападателя си.

Сложната татуировка върху ръката му.

А после усети удара в тила си, който го зашемети. Краката му омекнаха и му се зави свят.

Когато дойде на себе си, Дани почувства пулсираща болка в тила си. Повдигаше му се. Беше тъмно. Лежеше върху метален под, който вибрираше. Долови смътно шум от двигател. Понечи да се изправи, но се отказа, защото реши, че ще е по-добре да се преструва, че все още е в безсъзнание, докато разбере къде се намира.

Беше в каросерията на камион. На пода до себе си различи силуети. Два? Или може би три? През малката пролука в задната част на платнището, с което беше покрит камионът, се виждаше луната. Дани си спомни, че тя беше изгряла от запад. Това означаваше, че пътуват в източна посока.

Автоматът му все още беше в него. Не можеше да повярва, че войниците са постъпили толкова глупаво. Той обаче не би се осмелил да стреля, защото куршумите щяха са рикошират в затвореното пространство на камиона.

Раздвижване. Един от мъжете се беше надвесил над него. Широкоплещест. Висок. Дани затвори очи. Мъжът повдигна с палец левия му клепач.

Не успя да види лицето му в тъмнината.

Мъжът проговори:

— Ти направи почти всичко както трябва, чедо. Скри се. След като повече не можеше да се криеш, побягна.

След като повече не можеше да бягаш, започна да се биеш. Точно така, както съм те учил.

Замаяността на Дани изчезна. Втрещен, той се опита да се изправи до седнало положение. Мъжът не му попречи.

— Допусна само една грешка. Не се постави на мястото на врага. Не предположи, че аз съм наясно какво мислиш и как ще реагираш. Но съм склонен да ти простя за нея.

Дани се ококори. Мъжът се ухили.

— В крайна сметка нямаше откъде да знаеш, че аз съм този, който е дошъл да те спаси — каза Таф.

Дани се чудеше дали не е получил сътресение на мозъка от удара. Затвори очи, за да провери. Седемдесет и три плюс двайсет и шест: деветдесет и девет. Столицата на Демократична република Конго: Киншаса. Последното местонахождение преди инцидента: на сто километра западно от Хомс, Сирия. Умствените му способности бяха наред, но имаше чувството, че ще си изповръща червата.

Навярно все пак се беше объркал. Беше тъмно. Човек лесно можеше да се припознае. Или просто не беше дошъл напълно в съзнание.

— Нашето войниче май се събуди — измърмори сърдит глас.

— Затвори си устата, Скинър! Казах му да се държи прилично. Не беше нужно да те удря по главата.

Нямаше никакво съмнение, че гласът беше на Таф. В каквото и състояние да се намираше, Дани нямаше как да го сбърка. Познаваше го също толкова добре, колкото гласа на баща си и на брат си.

— Момчето е склонно да се увлича. Двамата с Хектор понякога си мислят, че все още са във Френския чуждестранен легион. Нали така, Скинър?

— Да — изсумтя Скинър. — Страшно съжалявам, войниче. Следващия път ще бъда по-нежен.

— Какво правиш тук, Таф? — изстена Дани.

Той обаче вече беше започнал да свързва нещата в пулсиращата си от болката глава. Знаеше, че Таф продължава да упражнява уменията, които беше усвоил в Полка още преди раждането на Дани. Би било съвсем нормално да работи за Сондърс.

— Изкарвам си хляба — отвърна Таф. — Също като теб. Какво, по дяволите, стана? Очаквахме, че разузнавачът ще бъде придружен от четирима войници.

— Разкриха ни — отвърна Дани. — Плениха двама от партньорите ми. Отведоха ги с хеликоптер. — Стисна очи, спомняйки си как операцията се прецака още преди да беше започнала, и добави с прегракнал глас: — Трябва да ги открием.