Крис Райън - Господари на войната

Докато се приближаваше до тях, Дани видя, че очите на Бъкингам са изпълнени с ужас.

— Отговори му — каза той.

— А според вас какво правя? Видях хеликоптера. Помислих, че са ви хванали.

— И?

— Трябва да стигна до Хомс.

Двамата мъже примигнаха.

— Сам?

Бъкингам продължаваше да ги гледа втренчено. Вената на врата му се беше издула. Джак го пусна.

— Извинявай, приятел, но тези сирийски копелета ще ти видят сметката веднага щом се доближиш до тях.

Бъкингам като че ли не обърна внимание на думите му. Изтърси внимателно дрехите си и попита:

— Къде са другите?

— На половината път до шибания Дамаск — отвърна Джак.

Дани се обърна към партньора си.

— Обади се в базата. Информирай ги за това, което се случи. Кажи им, че се налага да бъдем изтеглени оттук.

Джак кимна, отвори багажника на реното и извади от раницата си сателитния телефон. Дани огледа шосето в двете посоки. То все още беше пусто, но те не можеха да оставят колите на това място.

— Застани отстрани на шосето — каза на Бъкингам.

Бъкингам измърмори, без да се помръдне от мястото си:

— Не можем да се върнем обратно.

— Не си ти този, който ще каже какво можем и какво не можем да направим. Застани отстрани на шосето.

— Разбирам, че ви е яд на мен, но мислех, че няма да се върнете. Трябва да свърша работата, която са ми възложили.

— И аз — сопна му се Дани. — Длъжен съм да те опазя жив, а ти с нищо не ми помагаш. Повтарям отново: застани отстрани на шосето!

— Няма да бъдете изтеглени оттук — тихо изрече Бъкингам. — Трябва да свикнете с тази мисъл.

Дани тръгна спокойно към Бъкингам и спря на половин метър от него. С крайчето на окото си зърна Джак, който беше коленичил на двайсет метра от шосето, допрял телефона до ухото си.

— Двама войници от отделението ми бяха заловени. Преди малко се срещнах с посредник, на когото нямам никакво доверие, а хеликоптерът, който току-що отлетя, явно е бил изпратен в района да ни търси, защото е изтекла информация за пристигането ни. Нещата се объркаха още от самото начало и ние трябва да се измъкнем оттук, освен ако не искаш да изкараш двуседмичен ускорен курс по оцеляване в екстремни условия.

Бъкингам наведе глава, приглади назад паднал върху челото му кичур, обърна се и тръгна. Клекна отстрани на шосето, обгърна с ръце коленете си и впери поглед в Дани. За миг Дани беше обзет от подозрение. Дали разузнавачът не знаеше нещо, което не искаше да им каже?

В този момент видя Джак, който се връщаше обратно. В лявата си ръка стискаше телефона, а в дясната — автомата. Погледът му беше мрачен.

— Какво става? — попита Дани, макар и да предчувстваше какъв ще бъде отговорът му.

— Няма да ни изтеглят — отвърна тихо Джак, за да не го чуе Бъкингам. — Продължаваме с изпълнението на операцията. Заминаваме за Хомс.

Дани обърна очи към Бъкингам, който гледаше към тях.

— А казаха ли нещо за Спъд и Грег?

— Започнаха да ми говорят някакви глупости — щели да използват дипломатически канали за освобождаването им.

Дани се усмихна презрително. От МИ-6 нямаше да признаят, че имат нещо общо със случая. Спъд и Грег бяха оставени на произвола на съдбата, поне засега.

— Има нещо гнило в тази работа, приятел — продължи Джак. — Въпрос на време е да накарат Спъд и Грег да проговорят. Тогава половината шибана сирийска армия ще бъде по петите ни. Плюс руснаците, които са в страната.

Беше прав. Момчетата може би щяха да издържат няколко часа, но в един момент похитителите им щяха да започнат да изтръгват информация от тях. Може би Макс Сондърс неслучайно не им беше съобщил имената на хората си. Спъд и Грег нямаше как да разкрият неща, които не знаят.

— Време е да тръгваме — отвърна Дани. — Екипът на Сондърс ще ни чака в Хомс призори. Ще ми се разкаже играта, ако закъснеем за срещата с тази банда от наемници. — Кимна към реното. — Ти ще караш тази, а аз ще имам грижата за нашия човек. Ще изчакаш да се отдалеча на половин километър и ще тръгнеш. Ако възникнат проблеми…

Джак кимна. После присви очи и погледна през рамото на Дани нагоре по шосето.

— Какво има? — попита Дани.

Обърна се и видя в какво се беше загледал Джак. По правата отсечка се приближаваха фарове на кола. Бяха на не повече от два километра от тях.

— Качвай се в колата — каза Дани, изтича до мястото, където клечеше Бъкингам, хвана го за ръката и го издърпа на крака.

— Какво става? — попита Бъкингам.

— Желанието ти се сбъдна, приятел — отвърна Дани и погледна към приближаващите се светлини.