Крис Райън - Господари на войната

— Не стреляй! — прошепна Джак. И тъй като Дани не свали оръжието си, изсъска: — Не стреляй, по дяволите! Ако го направиш, Спъд и Грег ще бъдат мъртви след няколко секунди.

— Можем да се справим с тях — повтори Дани.

Предупреждението на Джак обаче го спря и Дани не натисна спусъка.

Беше пропуснал удобния момент. Партньорите им вече бяха в хеликоптера. Войниците също се качиха и след десет секунди хеликоптерът излетя. Прожекторът му осветяваше плажа, а тътенът от роторите му пронизваше Дани. Издигна се на двайсет метра и зави под ъгъл от деветдесет градуса по часовниковата стрелка. Носът му се наклони напред и той увеличи скоростта и изчезна в мрака.

Тишина.

Един от мъжете, които все още продължаваха да стоят на плажа, каза нещо. Останалите се засмяха. Дани насочи автомата си към тях. Няколко откоса щяха да свършат работа. Щяха да ги повалят до един на земята. Показалецът му се плъзна по студения метал на автомата.

— Не го прави, приятел — изрече тихо Джак. — Ако започнем да стреляме, ще привлечем вниманието им върху себе си.

Дани не изпускаше групата от погледа си. По челото му се стичаше пот и му влизаше в очите.

Мъжете тръгнаха на юг по брега, отдалечавайки се от Дани и Джак. Дани дишаше тежко. Искаше му се да ги очисти. Но Джак беше прав. Това би било погрешен ход. Извърна очи.

— Нищо не можехме да направим — каза Джак.

Дани се зачуди дали партньорът му не се опитва да убеди себе си, че са постъпили правилно. В гърдите му се надигна гняв. Бяха пристигнали преди по-малко от час и вече всичко се беше прецакало. Удари с юмрук по земята и си пое дълбоко въздух.

— Какво ти става? — попита Джак.

Бяха разкрити. Двама от тях бяха попаднали в плен. Какво щеше да каже Таф? „Трябва да играеш с картите, които са ти се паднали, чедо.“ Бяха им се паднали лоши карти. Или играта им беше лоша. Това в случая нямаше значение. Още в началото бяха ударили на камък. Не им оставаше нищо друго, освен да бягат.

— Да се връщаме обратно при колите. Ще се обадим да дойдат да ни приберат, а дотогава трябва да се скрием някъде.

— Разбрано — отвърна Джак.

Пропълзяха десетина метра, отдалечавайки се от дюната, а после се претърколиха по гръб и огледаха шосето.

— Мамка му! — изсъска Джак.

— Какво става? — попита Дани.

Джак посочи към колите. Едната от тях — според Дани беше кафявото рено — потегли с включени предни фарове по шосето.

— Тичай! — извика Дани. — Трябва да стигнем до другата кола!

Джак вече се беше изправил на крака. Двамата хукнаха през полето.

Дани прехвърляше възможностите в главата си. Дали някой не се беше промъкнал незабелязано до Бъкингам, докато двамата бяха с гръб към него? Дали не го отвличаше с колата? Дали не го беше застрелял, преди да я открадне? В съзнанието му изплува противното лице на Мухамад. Каквото и да се беше случило, положението се беше усложнило още повече, ако това въобще беше възможно.

Беше безсмислено да преследват реното пеша. Трябваше да се качат във фолксвагена и да преценят какво да правят по-нататък. След няколко минути стигнаха до него. Огледаха се, но Бъкингам не се виждаше никъде. Дани седна зад волана. Посредникът беше оставил ключовете на таблото. Независимо от окаяния си вид, колата запали веднага. Задните й колела се завъртяха шумно по прашното шосе, когато Дани я подкара със загасени фарове, възползвайки се от светлината на луната, а после увеличи скоростта дотолкова, доколкото позволяваше старият й двигател.

Колата бръмчеше и подскачаше по неравната повърхност на шосето. Дани не отлепяше крака си от педала на газта, вперил очи в колата пред себе си. Вече бяха на около километър от нея и скъсяваха все повече разстоянието.

Реното се движеше бавно. Шосето беше пусто и за по-малко от три минути Дани вече беше на около сто метра зад него.

Петдесет метра.

Двайсет и пет.

— В колата, освен шофьора, няма друг човек — каза Джак с напрегнат глас.

Бъкингам.

Дани удари с длан по волана. След петнайсет секунди вече се беше изравнил с реното. Надникна през рамо в него — зад волана наистина седеше Бъкингам. Изпревари колата, постепенно намали скоростта до двайсет километра в час, а после отново я увеличи, завъртя волана надясно и удари спирачките на двайсет метра пред нея.

Джак изскочи от фолксвагена и тръгна към реното. Отвори рязко вратата, издърпа Бъкингам иззад волана, сякаш мъжът беше торба с перушина, притисна го към колата и изрева:

— Какво, по дяволите, правиш?