Крис Райън - Господари на войната

Бъкингам пребледня.

— Спокойно, приятел — каза му Грег. — Ако нещо се обърка, ще жертваме Спъд, а не теб. Нали така, Спъд?

Спъд сведе очи към издутината върху гърдите си, където неопреновият костюм покриваше калъфа с пистолета. После погледна към Бъкингам и отвърна:

— Точно така.

23:30 ч. източноевропейско време.

На вратата на помещението се почука силно. Появи се един брадат моряк и каза:

— След десет минути ще изплуваме, момчета. Изчакайте тук, докато ви повикаме.

Мъжът носеше спасителни жилетки. Подаде по една на всеки и петимата веднага ги облякоха, нахлузвайки ги през главите си. И зачакаха.

Подводницата се отклони на няколко градуса от курса си, докато изплуваше на повърхността. Бъкингам се сви — през последните десет минути не беше изрекъл нито една дума. Мъжете грабнаха торбите. След малко вратата се отвори. На прага й застана морякът с брадата и им кимна. Петимата излязоха в тесния коридор и тръгнаха след него към кулата. Подминаха стълбата, по която преди бяха слезли, продължиха още десет метра и стигнаха до следващата стълба, чиито стъпала водеха към един люк, разположен на покрива й. Там ги чакаше капитан Флеминг.

— Обадиха се от централата в Херефорд — каза той. — През тази нощ в Хомс са се водили тежки боеве. Двама представители на организацията „Лекари без граница“ се изчезнали. Единият от тях впоследствие е бил открит мъртъв — бил е застрелян. — Отправи на Дани пронизващ поглед. — Бъдете внимателни, момчета. По всичко личи, че избиват чужденците по улиците.

Обърна очи към Бъкингам и върху лицето му се изписа недоверие. После натисна червения лост върху стената на коридора. Капакът на люка изсъска и се вдигна. В коридора, заедно с въздуха, нахлу шумът от морските вълни. Един моряк се надвеси над люка и извика:

— Подайте си багажа!

Мъжете се подчиниха, а после Грег, Джак и Спъд излязоха през люка, оставяйки Дани, Бъкингам и капитана в подножието на стълбата.

— Готов ли си? — обърна се Дани към Бъкингам.

Бъкингам си пое дълбоко въздух и отвърна:

— Да.

— Тръгвай. Аз ще те следвам плътно. Внимавай, когато излезеш на палубата. Нощта не е подходяща за плуване.

Бъкингам кимна и се изкачи по стълбата.

— Дано да нямате проблеми с този тип — каза тихо Флеминг.

Дани сбръчка чело, докато кимаше за довиждане на капитана, и тръгна след Бъкингам.

На палубата духаше силен вятър. Тук, на две мили от сирийския бряг, атмосферните условия бяха доста по-различни в сравнение с Кипър. Луната грееше ярко и кулата хвърляше тъмна сянка върху подводницата, а морето беше бурно. Вълните се разбиваха с бяла пяна в корпуса на подводницата и пръските им затрудняваха придвижването на мъжете по палубата. След относителната тишина във вътрешността на подводницата тътенът на двигателите им се стори оглушителен. Но те бяха готови да го понесат, защото вече бяха на две мили от брега. След малко подводница щеше да изчезне от погледа им, а заедно с нея и шумът. На черната надуваема лодка, която ги чакаше на палубата, имаше двама моряци с неопренови костюми и преметнати през врата картечни пистолети МП-5. След като люкът на подводницата се затвори, Дани видя, че партньорите му са натоварили торбите на лодката и се качват в нея. Хвана Бъкингам за ръката и двамата изминаха петте метра по хлъзгавата палуба до кърмата на лодката. Кимна на войниците и помогна на Бъкингам да се качи в лодката, а после скочи в нея и вдигна палци към рулевия. Войникът натисна два пъти превключвателя на радиостанцията си и изкрещя:

— Дръжте се!

След двайсет секунди подводницата се разклати леко и започна да потъва бавно.

Пет метра до морското равнище.

Три метра.

Един.

Накрая вълните заляха палубата. Лодката все още беше в сянката на кулата. Вълните я подмятаха, разбиваха се в нея и я заливаха отвсякъде. Рулевият изчака няколко секунди, а после спусна двигателя във водата и го включи. Без да обръща внимание на водните струи, той увеличи скоростта, измина десет метра по посока на мястото, където преди се намираше кърмата на подводницата, направи полукръг и се насочи към брега.

Дани присви очи, за да ги предпази от хвърчащите капки, и се взря в далечината. На шейсет градуса вляво от лодката блещукаха светлини, но в тъмнината му беше трудно да прецени разстоянието до тях. Над главите им прелетя пътнически самолет, който се движеше на юг. Дани си помисли, че всъщност много самолети в небето остават невидими за човешкото око. Спомни си, че беше зърнал отблясъка на един безпилотен самолет „стелт“, докато лежеше в окопа до Бойд по време на операцията в Либия. Тези самолети бяха като ангели хранители. Човек никога не можеше да бъде сигурен, че те са наблизо, нито пък да разчита на помощта им, когато наистина имаше нужда от нея. Точно пред него не се виждаше нищо. Най-близкото селище беше на пет километра от изоставената плажна ивица, към която плаваха. Не очакваше да види светлини, но това в никакъв случай не означаваше, че мястото е безопасно, защото, ако някой ги наблюдаваше от брега, нямаше как да го забележат.