Крис Райън - Господари на войната

— Ако искате, можете да се преоблечете тук — каза Флеминг. — Разпоредих на хората си да приберат оборудването ви и да подготвят каюта за вас, освен ако не искате да се присъедините към мен на мостика.

Дани погледна към Бъкингам, който се мъчеше да си свали неопреновия костюм с нещастно изражение върху лицето, и отвърна:

— Не, предпочитаме да отидем в каютата.

— Добре — каза капитанът. — Нуждаете ли се от нещо? Искате ли да хапнете?

— Не бихме отказали топла храна — отвърна Дани. А после, поглеждайки косо към Бъкингам, добави: — И чай. Сладък.

Флеминг кимна на единия от моряците.

— Слушам, капитане — отвърна мъжът и тръгна към металната стълба.

— Последвайте ме, момчета — каза един друг моряк, на когото капитанът също даде знак с глава, и ги поведе надолу по стълбата.

Докато преминаваха през коридорите, подводницата отново се потопи под водата.

— Не обичам тесните пространства — прошепна Бъкингам.

— В такъв случай си попаднал на неподходящото място, приятел — отвърна Дани. — В тези подводници трябва да се съберат двеста войници. Няма как коридорите да са широки.

— Освен това не е предвидено място за мацки — обади се Спъд и се ухили. — Ето защо, ако си се надявал да правиш секс, няма как да стане, Бъкингам.

Бъкингам го удостои с усмивка.

Помещението, в което ги заведе морякът, беше седем на четири метра и на Дани му се стори просторно в сравнение с миниатюрните каюти, предназначени за екипажа на „Вангард“. Момчетата смениха неопреновите костюми със сините гащеризони, които бяха приготвени за тях. След десет минути пристигна храната. Подводниците от типа на „Вангард“ плаваха непрекъснато. Те не се нуждаеха от зареждане и разполагаха с всичко, което им беше необходимо за дълги периоди от време. Прясната храна беше рядкост, но готвачите се славеха с уменията си да приготвят вкусни ястия от изсушените и консервирани продукти. Дани и партньорите му поглъщаха лакомо месото и зеленчуците, отпивайки от горещия чай. След като се нахраниха, Дани се обърна към Бъкингам и му каза:

— Съблечи се.

Бъкингам се мъчеше да свали неопреновия костюм, докато Дани отваряше една от торбите и изваждаше чифт дрехи. Те бяха най-обикновени — джинси и риза от груб плат. Човек можеше да ги носи навсякъде — от Дамаск до Доркинг, без да прави впечатление. Миришеха неприятно на мухъл и Дани се сети за миг за стаята на брат си в хотела.

— Облечи ги — каза на Бъкингам, който вече беше останал по боксерки, — а върху тях си сложи отново неопреновия костюм.

Момчетата от Полка също бяха започнали да се преобличат, но подготовката им беше малко по-екзотична. Дрехите им бяха същите, като дрехите на Бъкингам, но под ризата всеки от тях закопча калъф, в който имаше деветмилиметров „Зиг Зауер“. Бъкингам ги гледаше, ококорил очи, докато проверяваха оръжието си. Помещението се изпълни с шума от глухото щракане на пълнителите, докато войниците ги поставяха в оръжията и спускаха предпазителите. Дани забеляза как Бъкингам наднича тревожно в торбата с автоматите М-4 и затвори ципа й. Нямаше смисъл да го плаши още повече. Четиримата отново си сложиха неопреновите костюми върху цивилните дрехи.

— На каква дълбочина сме? — попита Бъкингам.

Дани сви рамене и отвърна:

— На петстотин метра. Или на малко повече.

— По дяволите! И след колко време…

Дани осъзнаваше, че Бъкингам е силно изнервен, затова реши, че може би е по-добре да му обясни какво им предстои.

— След няколко часа. Когато стигнем до брега, ще навлезем на около километър навътре в сушата, докато стигнем до едно кръстовище на главната магистрала. Там ще се срещнем с посредника, който ще ни осигури колите.

Бъкингам изглеждаше смутен.

— Не е ли по-разумно посредникът да ни чака с колите на брега? Искам да кажа, че би било по-добре веднага да се качим в колите, вместо да вървим пеша.

Дани поклати глава.

— Не знаем нищо за този човек. Освен това той няма как да разбере, че сме пристигнали по море, тъй като ще се срещнем с него на кръстовището. Ще можем да го огледаме спокойно, преди да установим връзка с него. Не е нужно да бъдем разкрити, преди още да сме пристъпили към изпълнението на операцията.

— Да бъдем разкрити? Та той е агент на МИ-6. Можем да разчитаме на него.

Останалите мъже се засмяха.

— Защо се смеете? — попита Бъкингам.

— Той е посредник, приятел, — отвърна Спъд, — а посредниците по целия свят са еднакви. Потайни. Преследват собствените си интереси. Този човек ни помага, защото от МИ-6 му плащат, но ще ни предаде веднага щом получи по-добро предложение.