Крис Райън - Господари на войната

Спря, останала без дъх, с вкочанени от страх крака. Огледа се. Вляво от нея имаше улица. Един телеграфен стълб, подкопан в основата си, се люлееше застрашително над платното, а два от кабелите му бяха паднали. Улицата беше засегната сериозно от бомбите: някои от къщите от двете й страни бяха разрушени и изоставени. Без да се замисли, Клара се затича. Откъм болницата все още се чуваха изстрели. Разхлипа се отчаяно и се затича още по-бързо. Нямаше представа къде се намира. Единственото й желание беше да избяга от войниците, които бяха убили Брадли и се бяха опитали да убият и нея.

След около десет минути се умори и спря. Преви се на две, за да си поеме въздух. Краката й трепереха, а по кожата й се стичаше пот. Когато парещата болка в краката и дробовете й премина, тя се изправи и се огледа. Улицата, на която се намираше, беше тясна. Тук сградите бяха в по-добро състояние, въпреки че те също носеха белезите от разрухата на войната. В прозореца на първия етаж на една от тях зееше голяма колкото юмрука й дупка, издълбана от снайпер, по тротоарите се търкаляха смърдящи торби с боклук, които шумоляха — вероятно в тях ровеха плъхове.

Надолу по улицата имаше три магазина: витрините на два от тях бяха разбити и ограбени. Пропуканото стъкло на витрината на третия беше облепено с тиксо. Петнайсет метра по-надолу тлееха останките на кола. Като по чудо беше оцеляла част от капака й с емблемата на „Мерцедес“, изкривена на една страна. Миризмата на изгоряло се смесваше с вонята от разлагащите се боклуци. С изключение на безпризорното куче, клекнало пред една от разбитите витрини, улицата беше пуста, или поне така си мислеше Клара. Когато отново беше в състояние да диша спокойно, тя видя надничащите иззад колата очи.

Черни, изплашени, детски очи. Момиченцето беше с рана върху бузата.

Клара не се сдържа и изхлипа. Пристъпи към детето и протегна ръка към него. Ужасеното момиченце се обърна и побягна, без да се обръща назад. Клара искаше да го последва, но не намери сили. В този момент вниманието й беше привлечено от шумовете, които последваха. Кучето започна да лае. В същото време чу над главата си звук, който й заприлича на бумтене на хеликоптер. Тялото й се скова от страх. Трябваше на всяка цена да се скрие от него. Тази мисъл беше достатъчна, за да раздвижи краката й. Изтича до най-близкия от трите магазина и се прехвърли през дупката във витрината му. Разпилените по пода му стъкла изскърцаха под краката й.

Точно на време.

Обърна се и погледна нагоре. Хеликоптерът избръмча над сградата. Не беше запозната с бойните машини, но успя да зърне мъжа, който държеше в ръцете си картечница, и отново се скова от страх.

Хеликоптерът се спусна застрашително надолу и започна да кръжи над улицата. Шумът от роторите му я оглуши. После се издигна отново и отлетя. Клара не можеше да помръдне от изтощение.

И от ужаса, който я изпълваше.

Не толкова от мисълта за трупа на Брадли, която изгаряше ума й.

Нито от спомена за това, че се беше отървала на косъм от войниците, които бяха изцедили последните капки живот от малкото момиченце и се бяха опитали да отнемат и нейния живот.

А от осъзнаването на факта, че е сама. И че не знае къде се намира. Единственото й спасение беше да се опита да се върне в лагера. Нямаше никаква представа как би могла да стигне до него, как би могла да потърси помощ, а и не й се искаше да напусне скривалището си, колкото и несигурно да й изглеждаше то. Не знаеше какво да направи.

Коленете й се огънаха и тя се свлече на пода, зарови лице в ръцете си и се разрида отчаяно.

Ларнака, Кипър.

20:00 ч.

За втори път през последните двайсет и четири часа Дани усети върху лицето си топлия, сух бриз на Средиземно море. Светлината гаснеше и безкрайната небесна шир се обагряше в лилавосин цвят, изпъстрен с розови отблясъци.

Двамата с Бъкингам слязоха заедно от самолета, който ги беше транспортирал до Кипър. Бъкингам не се беше отделил от него нито за миг по време на полета. Дани го беше взел под крилото си. В Херефорд момчетата бяха подредили оръжието и уредите в здрав сандък. Сега обаче трябваше да ги прехвърлят заедно с раниците и дрехите, с които щяха да се преоблекат, след като пристигнат в Сирия, в огромни непромокаеми торби.

Дани накара Бъкингам да си отвори куфара и го прерови, за да види дали в него има нещо, което може да му потрябва по време на операцията.

— Остави го тук — каза, посочвайки с глава към торбите. — В тях има всичко, което ще ни бъде необходимо за престоя ни в Сирия.