Крис Райън - Господари на войната

Отново настъпи тишина. Бъкингам ги изгледа един след друг. С непроницаемо лице Спъд сложи чашата с кафето на пода, избърса си ръката в джинсите и я подаде на Бъкингам. Бъкингам я пое, стисна я и каза:

— Благодаря ти.

Дани видя как тримата му партньори се взираха с уважение в цивилния мъж. В техния свят способността на човека да защити позицията си означаваше много.

В този момент същият войник, който беше проверил документите им, се приближи до тях и каза:

— Време е да се качвате в самолета, господа.

Бъкингам се изправи първи. Свали си сакото, смачка го и го хвърли на седалката на пейката.

— Подарък ми е от майка ми — каза и се намръщи. — Никога не съм харесвал тази проклета дреха. И аз не знам защо въобще я нося. Тръгваме ли? Не обичам да летя със самолет и чакането доста ме изнервя.

Хомс, Сирия.

Клара Маклауд си помисли, че й е трудно най-вече заради децата. Щеше да ги запомни за цял живот.

След като се дипломира, Клара започна да работи за организацията „Лекари без граница“. За няколко месеца успя да се освободи от пристъпите на гадене, които я преследваха дори и след петте години, прекарани в медицинския факултет. Беше присъствала на ампутации в полеви условия без упойка. Беше държала ръката на една старица, докато тя умираше от масивна кръвозагуба. Веднъж беше попаднала на мъж с разпорен корем и внимателно беше прибрала обратно издутите му, подобни на тесто, черва, а после го беше отминала, надявайки се, че може и да остане жив. Но колкото и да беше закоравял за гледките и звуците на Третия свят или за чудовищните зверства във военните зони, човек никога не беше в състояние да претръпне към страданията на децата.

Клара не знаеше името на момиченцето, до което беше застанала. То не можеше да говори. Смъртта му наближаваше. Клара не можеше да направи нищо друго, освен да се опита да облекчи мъките му преди настъпването на края.

Махна русия кичур коса от челото си и се огледа. Никой не би познал, че това място някога е било болница. Импровизирана, оборудвана набързо полева болница, но все пак болница. Сега тя беше разрушена от бомбите. Външните стени се бяха срутили изцяло. Колоните все още крепяха покрива, но блокчетата от пенобетон, от които бяха изградени, се бяха напукали и оголили и както всичко останало в сградата, бяха покрити със сажди. Във вътрешността на сградата рафтовете за медикаментите и санитарните материали — вече разграбени — висяха разкривени от напуканите стени. От време на време откъм хлътналия покрив се чуваше силен грохот. Клара си даваше сметка, че трябва да излезе навън, преди сградата да е рухнала напълно. Момиченцето обаче не биваше да се мести и тя нямаше сили да го остави.

От пожара навсякъде около нея се носеше воня. От пода стърчаха железа, които бяха започнали да ръждясват и да стават все по-опасни. Клара погледна през една от пукнатините. Върху улицата имаше кръв. Някой се беше опитал да я отмие с маркуч и тя се беше събрала в изровените от бомбардировките дупки. Огромни локви от бледорозова течност. Някои от хората, които все още не бяха напуснали квартала, ги заобикаляха, без да им обръщат внимание. Може би вече бяха свикнали с подобни гледки. Или може би, след като бяха загубили близките си и домовете им бяха разрушени, мислите им бяха заети с други неща.

Момиченцето простена и Клара отново насочи вниманието си към него. То лежеше на твърдия под — нямаше къде другаде да го сложат. Под главата му беше пъхнато якето й с емблемата на „Лекари без граница“. Главата на момиченцето беше омотана с бинт, който не беше стерилен, дори не беше чист. Той обаче беше единственият, който Клара успя да намери. Тънкият слой марля нямаше да излекува раната, но тя не разполагаше с нищо друго. Бинтът вече беше напоен с кръв. Клара стисна ръката на момиченцето. В нея беше вкарана канюла, но Клара не успя да открие сред отломките нито една торбичка с физиологичен разтвор. В чантата й имаше няколко ампули с морфин, но нямаше смисъл да му ги инжектира. Детето беше в безсъзнание и не усещаше болка, а и морфинът можеше да й потрябва по-късно. Тъй като не бяха останали никакви други лекарства, вероятно в крайна сметка щеше да прибегне до него.

На петнайсетина метра встрани Брадли, приятелят на Клара, се беше навел над четирите тела, които лежаха неподвижно в единия ъгъл на разрушената стая. Брадли беше висок и слаб, непохватен австралиец с козя брадичка и конска опашка. Приличаше повече на мъж, който прекарва по-голямата част от времето си на сърфа, отколкото на лекар, и Клара беше сигурна, че родителите й не биха го одобрили, както не одобряваха като цяло живота й. Понякога Клара си даваше сметка, че всъщност тяхното отрицателно отношение към избрания от нея път е основната движеща сила на постъпките й. Както се беше изразил веднъж баща й, тя беше една упорита малка госпожица. Преди да замине за Сирия, той й надяна на пръста евтина позлатена халка. Беше прочел някъде, че в Средния изток всички западни репортерки носят халки, за да не привличат вниманието на местните мъже. Тя го изгледа убийствено и му каза, че едва ли някой по света се ръководи от неговите стереотипи. Освен това му обясни, че по пръстените полепват микроби и затова лекарите и сестрите винаги ги свалят, когато отиват на работа.