Крис Райън - Господари на войната

Дани не каза нищо. Дори и Сондърс да се беше почувствал неудобно от внезапно настъпилото мълчание, това не пролича по нищо.

— Умният човек разбира и от половин дума — продължи Сондърс. — Разполагам с много добър екип в тази страна. Те едва ли ще се зарадват на перспективата един разузнавач да ги учи как да действат, ако схващате какво имам предвид.

— Това е въпрос на споразумение между вас и МИ-6 — отвърна Дани.

— Да, така е. Във всеки случай не се надявайте да ви посрещнат като скъпи гости. Както и да е. Ужасно се радвам, че се запознахме. Ще поддържаме връзка. Непрекъснато търся добри войници, ето защо, ако Херефорд загуби блясъка си за вас, знаете към кого да се обърнете. Парите не са същите, каквито бяха по време на славните дни на „Блекуотър“ [19] Частна охранителна агенция, основана през 1997 г. от Ерик Принс, бивш „тюлен“. — Б. пр. , но работа винаги ще има. Правителствата от двете страни на океана не са в състояние да се справят в Средния изток без нас. Те съкращават въоръжените си сили, а после наемат хора да им вършат работата на двойно по-висока цена. Аз самият не виждам смисъл в това, но не се оплаквам. А и винаги има начин да се изкарат допълнителни пари, докато човек е там.

— Какво имате предвид под „допълнителни пари"?

Сондърс се усмихна и погледна Дани, сякаш се опитваше да разбере дали се шегува, или го пита сериозно. Не отговори на въпроса му, а протегна ръка към вратата. Дани се изправи на крака.

— Ужасно се радвам, че се запознахме — повтори Сондърс и стисна здраво дланта на Дани, макар че този път, като че ли, не беше толкова въодушевен.

Дани не отвърна на комплимента. Докато вървеше към вратата си помисли, че в случая не му се налагаше да лъже. На долния етаж го чакаше секретарката, която сви със задоволство устни и попита:

— Тръгвате си толкова бързо?

— Да — отвърна Дани. — Не бих искал повече да ви държа далече от стария ви обожател. — Жената присви очи. — Не ме изпращайте, скъпа — добави Дани.

Джипът го чакаше отвън. Той отвори задната врата и преди да се качи в колата, погледна през рамо към прозореца на втория етаж. Утринното слънце се отразяваше в стъклото, но той видя ясно силуета зад него. Макс Сондърс го наблюдаваше.

Силуетът изчезна и Дани се качи в колата.

— Към Брайз Нортън, нали? — попита шофьорът.

— Към Брайз Нортън — отвърна Дани.

Пътуването към Брайз Нортън беше като завръщане у дома. Тук Дани беше изучавал техниката на скока с принудително отваряне и свободно падане в школата за парашутисти и вече не помнеше колко пъти беше летял с „Херкулес“ или с „Глоубмастър“ на път към някоя част на света, в която Полкът се нуждаеше от него. Военновъздушната база беше по-оживена от всякога. Когато шофьорът спря пред терминала, веднага му стана ясно, че предстои транспортиране на голямо количество войски. Там се бяха събрали най-малко сто войници с пълни раници и бойни униформи: някои от тях пушеха, а други просто поглъщаха с пълни гърди оксфордширдския въздух, преди да бъдат придвижени до Кемп Бастиън с мръсния „Трайстар“, чийто най-добри години бяха останали в миналото. Дани изпитваше уважение към всеки един от тях: както към по-възрастните мъже с посивели бради, така и към новобранците, които крачеха наперено, но не успяваха да прикрият тревогата в очите си, която съвсем не беше неоснователна. Тъй като се отправяха към Афганистан, те бяха наясно, че през следващите шест месеца със сигурност ще изпадат в ситуации, които и най-закоравелият войник от Полка би се постарал всячески да избегне. Военният занаят се беше променил коренно. Времето, когато човек отбиваше службата си, без да му се налага да стреля от ярост, отдавна беше останало в историята. Дани осъзна, че се вглежда в лицата на мъжете в тълпата и се чуди на кои от тях съдбата ще отреди никога повече да не се завърнат на родна земя.

Зад джипа спря бял форд „Транзит“. Дани веднага си помисли, че в него са останалите членове на отделението му. Докато слизаше от джипа, от форда един след друг се показаха Джак Уорд, Грег Мъри и Спъд Глоувър. И те, като Дани, бяха в цивилни дрехи, които на друго място биха им позволили да се смесят с тълпата, но тук ги караха да изпъкват. Четиримата се приближиха до сградата на терминала, привличайки погледите на войниците. Фордът се отдалечи, за да натовари оборудването им в самолета на специалните части, който щеше да ги превози до Кипър, без да преминава през обичайните проверки. Те можеха сами да качат багажа си, но в него имаше оръжие, което щеше да изправи на нокти служителите на охраната на летището.