Крис Райън - Господари на войната

Дани остана до прозореца в продължение на пет минути, загледан в баща си. После се обърна и тръгна към мотоциклета. Не му се искаше да нарушава покоя му. Беше се уверил, че старецът е добре. Останалото нямаше значение.

В 08:45 ч. на следващата сутрин Дани се върна в Лондон. Шофьорът на служебния автомобил на Министерството на отбраната го остави на ъгъла на Джърмин стрийт и Хеймаркет. Дани продължи по Джърмин стрийт, зави наляво, излезе на Сейнт Джеймс скуеър и в продължение на две минути се оглежда, като обръщаше внимание на най-малките подробности. Две красиви млади жени седяха на стълбите на Лондонската библиотека и си приказваха, стиснали в ръце по няколко книги. Пред Ийст Индия клъб мъж в официален костюм се качи в една черна кола. После тръгна, повървя малко, спря пред редицата от високи, залепени помежду си сгради в южната част на площада и се загледа във внушителната архитектура на тази, която беше обозначена с номер трийсет и шест. Черна метална ограда. Виненочервена врата с черно чукче с форма на лъвска глава, очевидно декоративно, защото от дясната й страна имаше ултрамодерен видеодомофон. Тренираното око на Дани веднага забеляза допълнителната камера, монтирана в ъгъла на единия от прозорците на втория етаж и насочена към тротоара. Той наведе глава, така че, ако някой го наблюдава, да не може да види лицето му, и се приближи до вратата. Върху нея имаше лъскава месингова табела с надпис „Международни решения“. Под името на компанията беше разположена емблемата й: две ръце, стиснати в знак на солидарност. Дани натисна звънеца на видеодомофона. След десет секунди се чу женски глас:

— Добро утро.

— Бих искал да се срещна с Макс Сондърс.

— Вашето име?

— Той ме очаква.

Последва кратка пауза, а после вратата изщрака и се отвори.

Административната сграда на компанията „Международни решения“ създаваше усещане за изключителен лукс. Приемната, в която Дани се озова, беше с дебел килим върху пода и картини върху стените. Покрай лявата й стена беше разположено голямо канапе с резбовани крака. Докато Дани затваряше вратата, през една друга врата в отсрещния й край влезе млада жена, облечена с официален костюм. Русата й коса беше оформена в безупречна прическа, а очилата й приличаха по-скоро на аксесоар към облеклото, отколкото на средство за коригиране на зрението. Изглеждаше на възрастта на Дани и походката й подсказваше, че би се чувствала по-добре на модния подиум, отколкото на това място.

— Макс ще дойде всеки момент — каза жената. — Какво да ви предложа? Кафе? Гватемалско или колумбийско? Минерална вода?

— Може ли чаша чай? — попита Дани. — С три бучки захар.

Секретарката му се усмихна пресилено със свити устни.

— Мога да ви предложа „Ърл грей“, „Асам“ или „Лапсанг су“…

— Нямам претенции, скъпа — Дани посочи към канапето. — Тук ли да изчакам?

— Влизайте, влизайте!

Дани надникна покрай секретарката и видя мъжа, който влизаше в приемната.

Макс Сондърс беше висок не повече от метър и седемдесет, но Дани реши, че това не означава нищо. Беше як, дребен мъж. Макар че вероятно наближаваше петдесетте, все още беше в добра форма. Прошарената му къдрава коса беше намазана с гел и сресана назад, а очилата му, които бяха с малки кръгли стъкла, бяха смъкнати до средата на носа му.

— Анастейсия предложи ли ви кафе? Имаме прекрасно гватемалско кафе. — Без да изчака отговора, мъжът се приближи до Дани и му стисна силно ръката. — Макс Сондърс. Вие сигурно сте Блек. Елате в кабинета ми.

Дани намигна на жената, чийто поглед беше изпълнен с високомерие, и последва Сондърс в стаята, в която се влизаше през приемната, а после нагоре по масивното дървено стълбище, водещо към втория етаж.

— Младата Анастейсия е малко дръпната — каза със заговорнически тон Сондърс, докато се изкачваха по стъпалата. — Тя е дяволски добра секретарка, но гърдите й приличат на цепелини. Не се поддават на гравитацията. Трябва да ги изпратим в Европейската организация за ядрени изследвания, за да видим от какво са направени.

Дани нямаше желание да обсъжда намерението на Сондърс да натрие носа на тази малка фукла, затова измърмори:

— Хубава сграда.

— В живота на човека настъпва момент, в който започва да му се иска да замени мокрото наметало и пластмасовата торбичка за сране с нещо по-удобно — отвърна Сондърс. — Служил съм в Херефорд.

— Чух за това — каза Дани.

Всъщност беше чул още много неща. Името на Сондърс беше добре известно в централата. Беше започнал работа в „Международни решения“ преди петнайсет години. Добре работещ бизнес модел: полкът инвестираше стотици хиляди долари в обучението на най-безпощадните бойни подразделения в света, а когато войниците остарееха или започваше да им писва да рискуват живота си срещу мизерните суми, постъпващи в банковите им сметки в края на месеца, Сондърс ги посрещаше с разтворени обятия. На Дани му беше добре известно, че половината от бившите войници от Полка получават пари от две места: пенсия от държавата и заплата от Макс Сондърс. Напоследък беше разбрал и още нещо. В Брекън бийкънс използваха инструктори от персонала на Сондърс за обучение на запасните части на Отряд „Л“ на Полка. Инструкторите бяха запознати с най-новите бойни техники и уменията им бяха отлични. Компанията напомняше с всичко на SAS, освен с името си. Това положение на нещата напълно устройваше британското правителство: когато ставаше въпрос за участието му в някоя военна операция, то беше готово да се закълне, че няма нищо общо с нея, защото на практика беше наело хора от персонала на Сондърс да свършат работата. А, докато служителите му изпълняваха мисиите си, пазейки алчните предприемачи в размирните части на света, Сондърс се радваше на удобствата на луксозния си кабинет в Лондон и трупаше пари за компанията.