Крис Райън - Господари на войната

— Разбира се, в онези далечни години ние се опитвахме да се справим с ирландците — продължи Сондърс, след като влязоха в кабинета му. — Войната беше адски мръсна. Как се казва командирът ти?

— Майор Андерсън.

— Еди? — Сондърс произнесе името с видимо удоволствие. — Познавам го от времето, когато беше в Гвардейската пехота. Дяволски добър войник. Поздравете го от мен.

Кабинетът на Сондърс приличаше на изложбена зала на трофеи. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия, а огромното му бюро беше отрупано с украшения: фигурки от слонова кост, дървени гравюри, златно наргиле. По всичко личеше, че обитателят му е посетил много страни или че иска да създаде подобно впечатление. На стената зад бюрото висеше снимка в близък план на част от крайбрежна ивица: вляво се простираше морето, а вдясно — гориста местност.

— Това е мястото, където съм извоювал една от най-големите си победи — каза Сондърс, след като забеляза, че Дани гледа към снимката. — Ангола, 1998 година. Правителството, което, обърнете внимание, беше избрано демократично, имаше проблеми с някаква бунтовническа група. Размирниците твърдяха, че причините за недоволството им са политически, а в действителност изнасилваха жените и плячкосваха къщите — обичайната история. Правителството не можеше да се справи с тях, ето защо ни повика на помощ. — Усмихна се на спомена. — Бунтовниците се придвижваха през нощта. Не бяха в състояние да си обяснят как ставаше така, че винаги знаехме къде се намират. Най-накрая решиха, че си служим с магьосничество. Мислеха си, че сме в тандем с някакъв дух от планината, и всички до един се предадоха.

— А всъщност как действахте?

— Бях купил на черно два стари руски самолета „МиГ“ и бях снабдил пилотите с очила за нощно виждане. Просто наблюдавахме тъпите копелета от въздуха. Това бяха най-лесните пет милиона, които съм изкарал. Седнете.

Показа на Дани един луксозен кожен фотьойл и се настани срещу него. Между тях имаше макет на яхта с бял гладък нос.

— Поръчах да ми я изработят — продължи Сондърс, без да се притеснява ни най-малко. — Човек трябва да има хоби, нали? — Свали си очилата, протегна ръка, погледна през тях, а после отново си ги сложи. — И така, Сирия.

— Сирия — повтори Дани.

— Шибан сандвич. Какво друго може да се очаква от арабите, освен да оплескат работата?

Дани нямаше мнение по въпроса.

— По какъв начин ще влезете в страната? По въздуха ли?

Сондърс зададе въпроса с престорено безразличие. След като Дани не му отговори, той въобще не изглеждаше притеснен. Тъкмо обратното: пролича му, че е доволен, сякаш Дани беше издържал своеобразен тест.

— Ще носите у себе си сателитни телефони, предполагам?

Дани кимна.

— Добре.

Сондърс се изправи на крака и се приближи до бюрото. Извади от едно чекмедже лист с формат А-4 и го подаде на Дани. В горната му част беше разположено името на компанията, а под него емблемата, която Дани беше видял върху табелата на входа. Следваше отпечатан с много по-дребен шрифт списък от пет имена, озаглавен „Управителен съвет“. Освен името на Сондърс, той откри още две познати имена: Мерил Джаксън и Боб Гудинаф. Единият беше лейбърист, и беше член на парламента, а другият — консерватор. Веднага му мина през ума, че след като в управителния съвет на компанията участват представители на тези две партии, Сондърс е изцяло в течение на решенията, които се вземат в Уайтхол. Полезна позиция за човек, изкарващ прехраната си от международни конфликти.

Останалата част от листа беше празна с изключение на един телефонен номер от дванайсет цифри.

— Обадете се на този номер, щом пристигнете в Хомс — каза Сондърс. — Моите хора ще се срещнат с вас.

— Необходимо е да знам имената им — отвърна Дани. — А мястото на срещата ще бъде определено от мен.

— Интересно предложение — измърмори Сондърс. — Не бих могъл обаче да го приема. — Дани понечи да му възрази, но Сондърс го спря, вдигайки пръст. Когато отново проговори, гласът му прозвуча по-категорично, сякаш отново беше влязъл в ролята на офицер от Полка. — Не бива да подценявате ситуацията в тази страна, Блек. Там е не по-малко опасно, отколкото беше в Ирак преди две години. Съществува вероятност да бъдете разкрити, преди още да сте пристигнали в Хомс, и аз нямам намерение да рискувам живота на своите хора, като ви съобщя предварително имената им и мястото на срещата. — Свали си отново очилата, присви очи и се взря в Дани. — Сигурен съм, че ще ме разберете — добави с глас, в който отново се долавяше доброжелателност.