Крис Райън - Господари на войната

„Успокой се“, каза си Дани. Овладя гнева си, отпусна ръце и освободи Кайл. Кайл се закашля. На вратата се почука и се чу хриптящият глас на хотелиера, който попита какво става. Дани излетя от стаята, избута мъжа, хукна надолу по стълбите и излезе на улицата, затръшвайки вратата след себе си.

Едва дишаше, адреналинът бушуваше във вените му, а в главата му се въртяха стотици неща, които му се искаше да изкрещи на брат си. Удари с юмрук пощенската кутия, която се изпречи на пътя му, а после измина с бързи крачки петдесетте метра до мястото, където беше паркирал мотоциклета си БМВ. Метна се на него и гумите му изсвириха силно, след като го подкара към центъра на Херефорд.

Трябваше да стигне навреме в базата. Да си приготви екипировката. Да се погрижи за всичко, което щеше да му бъде необходимо за операцията. След пет минути спря, осъзнавайки, че е поел към военновъздушната база в „Кредънхил“, но после отново продължи в същата посока и стигна до малката тухлена къща, която двамата с Кайл през целия си живот смятаха за свой дом. Тя се намираше в центъра на един от жилищните квартали на Редхил. Всеки път, когато се отбиваше в нея, тя му се струваше все по-западнала. Колоните на дървената й ограда бяха толкова изгнили, че всеки момент щяха да паднат. Малката градина беше обрасла с бурени. Баща му нямаше пари, за да плаща на някого да я поддържа, а той самият не беше в състояние да го прави. Четири момчета и две момичета с обици по лицата и татуировки по ръцете бяха седнали на бордюра на тротоара и се редуваха да дърпат от една цигара с канабис. От смартфона на едно от тях се чуваше металният звук на ритъм енд блус. Младежите изгледаха предпазливо Дани. Макар че той не си беше идвал от шест месеца, те все още се страхуваха от него. Беше достатъчно да вдигне палец, за да ги накара да изчезнат.

Огледа къщата. Мазилката беше устояла на дъждовете. Преди три години бяха сменили дограмата, просто защото общината пое разноските. Беше по-евтино да държат баща му в старата му къща, вместо да плащат таксата за социален дом. А и Саймън Блек не би се съгласил да бъде настанен в подобно заведение.

Дани веднага усети клаустрофобията, която го преследваше като дете. Винаги беше мечтал да живее на село. Да разпознава следите, оставени от дивите животни. Да кладе огън. Да спи на открито. Баща му обаче не искаше да отстъпи. Непрекъснато повтаряше, че няма да позволи състоянието му да му попречи да води нормален живот. Всъщност, още когато беше много малък, Дани свикна да го наглежда, защото се страхуваше да не се пресегне прекалено силно и да падне от инвалидния стол. Баща му, естествено, не можеше да го заведе на разходка в полето или в гората.

За това се грижеше Таф.

Най-старият приятел на баща му им идваше на гости винаги, когато можеше. Именно поради тази причина се беше преместил от Нюкасъл в Херефорд, или поне така беше чувал Дани. От години не служеше в Полка, но нещо го теглеше към този град. След всяко от пътуванията си в чужбина, за които не даваше никакви обяснения, първо се отбиваше в малката им къща. Дани очакваше с нетърпение тези посещения. Докато Кайл се спотайваше в някой от ъглите на стаята, Таф пълнеше главата на Дани с истории за далечни страни: Централна Африка, Южна Америка, Средния и Далечния изток. Правеха дълги преходи и той го учеше да изгражда скривалища, да се ориентира и да живее в полеви условия.

Веднъж ловиха пъстърва с кукички, които бяха направили сами, а после запалиха огън и я изпекоха.

Друг път убиха една сърна. Излязоха в гората още преди зазоряване и издигнаха преграда от клони, за да се притаят зад нея и да я дебнат. „Запомни този ден“, каза му Таф, докато клечаха, без да мърдат, в импровизирания наблюдателен пункт. „Може би някога ще ти се наложи да се криеш. Ако не успееш да се скриеш, трябва да бягаш. А, ако не успееш да избягаш“, продължи той, пронизвайки го с очи, „тогава трябва да се биеш.“ Когато сърната се появи, той позволи на Дани да стреля по нея с ловната му пушка. За Дани точното попадение беше чист късмет, който понякога спохожда начинаещите ловци, но Таф го разтълкува по друг начин. „Полкът ще бъде подходящо място за теб, чедо. Стрелбата явно ти е в кръвта.“

Спомни си думите на Кайл: „Понякога той те възприема не като свой син, а като син на Таф.“ Осъзна, че тези думи отговарят на истината. До голяма степен.

Приближи се до къщата, но не почука на вратата. Заобиколи я и стигна до прозореца на всекидневната. Баща му седеше на инвалидния стол пред телевизора с гръб към него. Върху масичката от дясната му страна имаше чаша с чай, от която се издигаше пара. На екрана някакъв смотаняк с изпъкнали скули, които изглеждаха като изсечени с длето, и отрупан с пайети костюм, танцуваше с момиче, маскирано като паун. Беше същото шоу, което гледаше Кайл. Саймън Блек обаче не го гледаше. Главата му беше увиснала напред. Беше очевидно, че спи.