Крис Райън - Господари на войната

— Да, шефе.

Картрайт подсмъркна.

— Брат ти е бил освободен условно. Преди около седмица.

Дани стисна зъби.

— Баща ми знае ли?

Картрайт кимна.

— По дяволите! — Дани вдигна един от пластмасовите столове и го запрати на пода, а после се обърна към командира си. — Шефе, трябва ми отпуск. Намерете някоя друга бавачка за разузнавача. У дома имат нужда от мен.

— Няма как да стане, Блек. Съжалявам.

— Шефе, аз…

— Това е заповед, Блек. Утре в дванайсет часа на обяд потегляте от Брайз Нортън. След инструктажа, който ще се проведе следобед, ще имаш време да уредиш личните си въпроси. — Приближи се до Дани и му подаде лист хартия, върху който беше написан някакъв адрес в Херефорд. — Брат ти е отседнал там. Направи каквото е нужно.

Дани си пое дълбоко въздух, пъхна листа в джоба си и измърмори:

— Благодаря. — Погледна към вратата. — Шефе?

— Да?

— Това е проста операция. Всеки може да се справи с нея. Защо е било нужно да ни проучват толкова подробно? Защо трябваше да се връщам от Малта, след като Херефорд е пълен с войници, които биха могли да вземат участие в нея, вместо мен?

Картрайт не му отговори, но изражението върху лицето му говореше ясно: И той самият си беше задал този въпрос и не беше успял да си отговори.

— Просто си свърши работата — заяви рязко той — и изчезни оттам колкото е възможно по-бързо. Разбра ли? В момента в Сирия цари пълен хаос. Ако зависеше от мен, щях да оставя копелетата да се оправят сами.

— Слушам, шефе — отвърна Дани.

Докато напускаше с Картрайт павилиона, почувства, че го обзема безпокойство. Групата „Сноу патрул“ вече не се чуваше. Радиото беше изключено. Механикът се беше облегнал на едно „Мини“, държеше в ръка цигара и ги наблюдаваше мълчаливо. Когато те се приближиха до вратата на хангара, започна да свири.

Дани спря. Разпозна мелодията. Беше същата, която Бойд подсвиркваше, докато се унасяше в окопа.

— Как се казваше тази песен? — попита.

Картрайт го погледна нетърпеливо.

— Ти какво, по-точно, искаш да направя? Да ти припомня името на шибаната песен? Тръгвай, Блек.

Дани кимна и отвърна:

— Слушам, шефе.

Двамата се приближиха до мястото, където чакаше един бял форд „Транзит“, който щеше да отведе Дани и останалите трима войници в Херефорд.

Херефорд.

15:00 ч.

Наричаха сградата „Кремъл“ заради тайните, които криеше. Солидната й мрежа от коридори ги заведе до вътрешността на централата на Полка, където се проведе инструктажът. Залата беше през две врати от архива, точно срещу кабинета на командира. С катедрата, бялата дъска и банките тя приличаше на университетска аудитория с едно изключение — стените й бяха изолирани от всякакви шумове. В това отношение приличаше на звукозаписно студио и не беше възможно човек да забрави, че всичко, което се говори в нея, трябва да остане между нейните четири стени. Беше достатъчно голяма, за да се събере цял отряд. В момента в нея имаше само четирима души — Дани и останалите трима от отделението. Спъд ги забавляваше, като им разказваше за свалката си с някаква американска разузнавачка в Кандахар.

— Нахалната крава ми каза, че, ако си обръсна брадата и си подстрижа косата, ще изглеждам доста по-симпатичен. — Придаде си вид на страшно обиден. — Отвърнах, че, ако си бях обръснал брадата и си бях подстригал косата, нямаше да разговарям с нея, а със сутеньорите й.

— Ти определено си адски възпитано копеле, Спъд — отбеляза Джак.

Спъд сви рамене.

— Обикновено съм по-деликатен, но думите ми свършиха работа. — По лицето му се изписа смущение. — Беше ужасно грозна. Чудя се откъде ги намират такива. Оная й работа беше обрасла като джунгла.

Момчетата се засмяха, а Спъд се разгорещи още повече.

— Изглеждаше много по-добре с вдигнат нагоре задник.

В този момент вратата се отвори и в залата влезе майор Рей Хамънд, който ръководеше операциите на Полка. Смехът им секна рязко.

Майор Хамънд винаги беше с тъмни кръгове под очите и с гневно изражение върху лицето. На всички в Полка им беше известно, че колкото по-тъмни са тези кръгове, толкова по-раздразнителен е той. Сега те изглеждаха така, сякаш бяха намазани с боя за обувки. Майорът се приближи до катедрата, отвори лаптопа си и включи няколко жака в него, а после прехвърли през пръстите си купчина листове. Момчетата изчакаха смълчани, докато Хамънд се опитваше да си подреди мислите, подравнявайки листовете. Най-накрая той се прокашля и каза: