Крис Райън - Господари на войната

Сградата на терминала също беше претъпкана. Пред гишетата се извиваха опашки от мъже в камуфлажни униформи. Въздухът беше наситен с носещите се от заведенията за бързо хранене миризми. Беше невъобразимо шумно от закачките, които мъжете си разменяха, както и от съобщенията, свързани с полетите и правилата за безопасност.

— Как ти се стори Сондърс? — попита Грег, след като влязоха в сградата.

— Заприлича ми на котка, чийто задник мирише на ягоди — отвърна му разсеяно Дани.

Четиримата спряха до входа и се огледаха. Спъд Глоувър първи забеляза Бъкингам.

— Какво, по дяволите… — той не се доизказа, а просто посочи към мъжа, който беше застанал под един от жълтите указателни знаци. — Скапанякът прилича на Майкъл Пейлин [20] Британски комедиен актьор, писател и телевизионен водещ. — Б. пр. .

Дани не успя да сдържи усмивката си. Хюго Бъкингам беше облечен спортно, но изглеждаше така, сякаш му предстоеше обиколка из планините на Тоскана, а не нелегално прехвърляне във военна зона. Беше с бяла панамена шапка с черна панделка и леко ленено сако, а до краката му имаше малък куфар. Изпъкваше като лайно върху поляна за пикник.

— Оставете го на мен — каза тихо Дани. — Наредете се на опашката, а аз ще дойда по-късно.

Докато се приближаваше към Бъкингам, Дани видя, че мъжът е леко смутен. Когато от тълпата долетя вик: „Самолетите на „Изи джет“ не излитат от тук, приятел“, челото му се набръчка и той се престори, че не е чул. Забеляза Дани, чак след като той беше само на метър от него. По лицето му се изписа облекчение.

— Хубава шапка — каза Дани.

Бъкингам вдигна очи към периферията й, а после я свали. Дани я взе от ръцете му и я смачка.

За миг Бъкингам изглеждаше ядосан. Както Дани вече беше установил, той не умееше да прикрива чувствата си.

— Не съм облечен подходящо, нали?

— Има нещо такова.

— Разбира се, вие определяте правилата. Бил съм само по работа в Сирия. По време на командировката си в посолството ни в Дамаск човек трябва да изглежда като англичанин… — Погледна към куфара. — Това е единственият ми багаж. — Поколеба се, сякаш очакваше от Дани да му го носи, но тъй като той не посегна към него, реши, че трябва да се справи сам.

Дани посочи към гишето, пред което останалите трима от отделението се бяха наредили на опашка. Изчака Бъкингам да тръгне, пусна смачканата шапка на бетонния под и го последва.

— Взел ли си бански костюм? — попита Спъд, когато се приближиха към тях.

Очите му блестяха злобно и по лицето на Бъкингам плъзна червенина.

— Млъкни — сопна му се Дани.

Спъд се ухили и млъкна.

Бъкингам извади британския си паспорт от лъскавия кожен куфар и го подаде на войника от Кралските военновъздушни сили, а после отговори на рутинните му въпроси. Момчетата от Полка показаха служебните си карти, в които под снимката беше написано името, кръвната група и вероизповеданието на притежателите им, и продължиха към салона за излитащи пътници. Докато чакаха да бъдат отведени до самолета, Джак Уорд купи за всеки по чаша блудкаво кафе от една машина. Спъд явно не се беше отказал да се заяжда с Бъкингам. Сякаш не можеше да откъсне очи от лененото му сако и Дани почти чуваше как чарковете в главата му се въртят, сътворявайки следващата хаплива забележка.

— Хей, Хюго, ти май нямаш търпение да започнеш туристическата си обиколка — най-накрая изрече превзето Спъд.

Дани отвори уста, за да защити Бъкингам, който в крайна сметка щеше да прекара с тях следващите няколко дни. Той обаче го спря, вдигайки ръка, обърна се към Спъд и заговори с тих глас.

— Сирия. Населението й е двайсет и пет милиона души. Приблизителният брой на хората, които са били принудени да напуснат домовете си, е един милион и половина. Приблизителният брой на жертвите от началото на гражданската война е между трийсет и петдесет хиляди, като три хиляди от тях са деца. Приблизителният брой на задържаните по политически причини, измъчвани по особено жесток начин и впоследствие убити, е около шестстотин. Лъжеш се Глоувър, ако си мислиш, че не съм наясно с факта, че мястото, към което ще се отправим след малко, е едно от най-опасните в света. Аз съм в много по-неблагоприятно положение от вас, защото не притежавам вашите умения. Честно казано, умирам от ужас и ще ти бъда благодарен, ако престанеш да ме караш да се чувствам още по-зле.

Настъпи тишина.

— Нямам представа защо се заемате да вършите тези неща — продължи Бъкингам. — Заради желанието си да опознаете света? Заради жаждата си за приключения? Това са причините, които войниците обикновено изтъкват, нали? А всъщност може би просто ви прави удоволствие да убивате хора. Иска ми се обаче да вярвам, че някъде дълбоко в себе си сте лоялни на страната си и смятате, че си заслужава да се сражавате за нея. Аз самият започнах да работя за задграничните служби, за да служа на страната си. Това беше единственият ми мотив. И след като се налага, съм готов да изложа живота си на опасност. Не ми е приятно, но ще го направя, защото колкото и да ти се струва невероятно, аз съм най-подходящият човек за тази операция. Аз съм арабист и дипломат, а не войник. Наясно съм, че не бих могъл да се справя без вас, и съм ви благодарен заради помощта, която оказвате на мен и на родината ни. Мисля, че спокойно можеш да ми спестиш високомерието и саркастичните забележки. Не се намираме на училищното игрище, а и през следващите дни ще ни бъде достатъчно трудно, за да се занимаваме с подобни неща.