Крис Райън - Господари на войната

Клара си спомни как двамата с Брадли наблюдаваха бомбардировката от лагера на „Лекари без граница“ в източната част на града. След като самолетите изсипаха безразборно бомбите си, тя се запита на глас, дали районът наистина е крепост на бунтовниците, както несъмнено щяха да твърдят правителствените сили, по чиято заповед беше извършено нападението, или просто една обикновена част от един обикновен град, населен с обикновени хора.

— Няма начин да разберем — отвърна й Брадли. — Във всеки случай тук имаме достатъчно пациенти, за да мислим за пострадалите от тази бомбардировка.

Брадли беше прав: ресурсите им бяха ограничени и вече имаха твърде много пациенти, за да бъдат в състояние да им осигурят адекватна медицинска помощ. Въпреки всичко, тя се подразни от думите му. Рано на следващата сутрин заяви, че възнамерява да натовари лекарства и санитарни материали в една от линейките и да ги откара в пострадалия от бомбардировката район на града. Брадли се опита да я разубеди. Когато стана ясно, че това е невъзможно, той се съгласи да я придружи. Направи го по-скоро от чувство за вина, отколкото от прилив на ентусиазъм. Напрежението между двамата изчезна в мига, в който видяха пораженията. В момента Брадли проверяваше пулса на всеки един от тези дребни хора, за да се увери, че повече с нищо не може да им помогне, преди да ги покрие с мръсните одеяла.

На десет метра пред сградата спря жълт пикап, разплисквайки с износените си гуми една от розовите локви. От него слязоха двама сирийци. Мъжете едва ли бяха на повече от двайсет години, но тъй като лицата им бяха изпити, изглеждаха много по-възрастни. Единият от тях свали задния капак на пикапа и последва другия, който вече влизаше в разрушената болница. Двамата не обърнаха никакво внимание на Клара. Насочиха се към ъгъла на стаята, където лежаха четирите тела, покрити с изцапаните от саждите одеяла. Те бяха толкова малки и толкова леки, че всеки от мъжете вдигна по един и го понесе към вратата. Клара видя стърчащата извън одеялото вкочанена ръка, докато мъжът, който явно никога не беше работил в погребално бюро, вкарваше трупа в пикапа и го слагаше на пода, и извърна глава. След като и другите два трупа бяха натоварени в колата, единият от мъжете се обърна с въпросителен поглед към Клара. Тя поклати глава. Мъжът сви рамене и се качи заедно с другия в пикапа, който веднага потегли. Момиченцето отново простена. Клара стисна още по-силно ръката му.

В този момент се чу стрелба. Отсечени откоси от автоматично оръжие. Клара нямаше представа откъде идва тя, но разстоянието беше достатъчно, за да я разтърси силно. Огледа се. По улицата тичаха хора. Последва още един откос. Вече от по-близко разстояние. Чуха се викове. Вероятно се стреляше от не повече от трийсет метра.

Брадли се приближи с бързи крачки към нея и каза:

— Трябва да се махнем оттук. — В гласа му се долавяше паника. — Стрелбата идва от срещуположната посока на тази, в която потегли колата.

Беше прав. Мъжете бяха оставили пикапа на стотина метра на юг от болницата. Една дълбока яма, издълбана от бомбите, им беше попречила да продължат напред. Изстрелите долитаха от север.

Клара не мръдна от мястото си.

— Хайде — подкани я Брадли.

Наведе се над нея, хвана я за дясната ръка и започна да я дърпа, за да я изправи на крака. Тя се освободи от него, погледна към момиченцето и отвърна тихо:

— Аз оставам с нея.

Ръката й, с която държеше ръката на момиченцето, трепереше. Тя стисна по-силно, опитвайки се да спре треперенето, което беше явен признак за надигащия се в нея ужас.

— За Бога, Клара! — извика Брадли и погледна тревожно през рамо. — Наблизо се води престрелка. Да се качваме в колата и да изчезваме, колкото е възможно по-бързо. — Посочи към момиченцето. — Наясно си, че тя няма да оцелее. Нали виждаш, че й остават само няколко минути.

Нещо се преобърна в Клара и тя изсъска:

— Добре. Тръгвай. Ще се видим в лагера. Аз съм лекар и съм длъжна да бъда до нея.

— Толкова си…

Брадли погледна ядосано Клара, сякаш тя се опитваше да го изнуди да не тръгва. Отново се чу стрелба.

Брадли се сви, а после залитна назад, скован от страх. Клара го наблюдаваше с кранчето на окото си. Престори се, че не забелязва, когато той се обърна и побягна.

Стъпките му заглъхнаха по улицата. Изведнъж настъпи гробна тишина.

Само за миг.

След по-малко от десет секунди вече се стреляше и от север, и от юг. От двете посоки към изоставената полева болница се приближиха въоръжени мъже. Петнайсет може би? За разлика от местните хора, които бяха напуснали района преди няколко минути, те бяха с униформи — стандартното камуфлажно облекло на военните. Клара не разбираше нищо от оръжия, но тези, които мъжете носеха, бяха страховити. Както и израженията върху лицата им. Двама от тях погледнаха към разрушената сграда, а после с изнервящо бавни крачки влязоха вътре и тръгнаха към Клара.