Крис Райън - Господари на войната

След като се опълчи на Спъд в Брайз Нортън, Бъкингам не беше изрекъл нито една дума. Според Дани причината не се криеше единствено във факта, че не обичаше да лети със самолет, както беше споделил с тях в залата на терминала. Очевидно Бъкингам се страхуваше от това, което им предстоеше да свършат. Дани беше свикнал с този страх. Той го караше да бъде нащрек. Помагаше му да се концентрира. Ако се отпуснеше за миг, нещата можеха да се прецакат. А прецакването в случая означаваше да се върне у дома в ковчег, ако има този късмет.

Дани нямаше нищо против кучешката привързаност, която долавяше в очите на разузнавача. След като нещастникът се държеше с него по този начин, вероятността да се подчинява на заповедите му беше много по-голяма. Макар че в случая Бъкингам беше негов шеф по време на операцията решенията щеше да взима Дани. И да следи за тяхното изпълнение. Сирия беше вражеска територия за тях. В нея цареше беззаконие и на всяка крачка дебнеше опасност. Нито за миг не биваше да притъпяват бдителността си.

Както им беше казал майор Хамънд в Херефорд, един сержант с тънки устни, чието име беше Уилкинсън, ги взе от пистата и ги откара на пристанището. Придвижиха се бързо. Срещата с посредника, който трябваше да им осигури коли и гориво, беше насрочена за 01:00 ч. на сирийския бряг. Ако закъснееха, той нямаше да ги чака. Това означаваше, че щяха да останат без транспорт. А все още им предстоеше дълго пътуване, преди да стигнат до там. Уилкинсън мълчеше, докато ванът, натоварен с войниците и оборудването им, напускаше летището, макар че от време на време поглеждаше към тях в огледалото. Беше очевидно, че се чуди какво се канят да предприемат. Беше също така очевидно, че нито един от тези войници от специалните части нямаше намерение да го уведоми. Бъкингам продължаваше да мълчи — седеше на задната седалка и се взираше през прозореца. Колата спря и Уилкинсън изключи двигателя. След като слязоха, Дани изостана от тримата си партньори, приближи се до Бъкингам и попита:

— Всичко наред ли е, приятел?

Бъкингам кимна. Изглеждаше благодарен на Дани за това, че си е направил труда да се поинтересува за състоянието му.

Пристанището беше оживено. Една Кралска военноморска фрегата току-що беше акостирала и от нея се бяха изсипали тълпи от моряци. Отвсякъде долитаха гласове. Войниците очевидно очакваха с нетърпение краткия си отпуск и независимо от присъствието на униформените мъже и на огромния корпус на фрегатата, който беше на около трийсет метра от мястото, където беше спрял Уилкинсън, атмосферата съвсем не беше военна. Тази нощ баровете в Кипър щяха да се радват на добър оборот.

Двама войници от „42 Командо“ се приближиха до вана. Дани се ръкува с тях. Както обикновено Бъкингам беше застанал до него, докато останалите момчета сваляха торбите.

— Имате ли да свършите някаква работа тук? — попита единият от войниците.

Дани поклати глава и отвърна:

— Да вървим. Не бива да се мотаем повече тук.

Войниците ги отведоха до малка тухлена постройка, разположена на петдесет метра от пристанището. Сградата беше с размери на двоен гараж. Когато влязоха вътре, Дани видя, че е построена около изкуствено прокопано заливче. В него имаше място единствено за лодката „Риджид рейдър Мк-1“, която щеше да ги откара от брега. Десантната лодка беше дълга около пет метра и можеше да събере осем души плюс рулевия. Полимерен корпус, подсилен с фибростъкло, извънбордов двигател с мощност сто и петнайсет конски сили. Проста. Практична. В нея нямаше нищо, будещо възхищение. С товара и седемте мъже на борда скоростта й можеше да стигне до четирийсет възела. Беше напълно подходяща за случая. Бъкингам обаче изглеждаше озадачен.

— Не е ли много малка? — попита тревожно. — Имам предвид за разстоянието, което трябва да измине, за да стигне до Либия?

Дани не успя да сдържи усмивката си.

— Не се притеснявай, приятел. Приготвили са ни нещо доста по-добро.

В левия край на заливчето имаше шкаф с неопренови костюми. Дани и партньорите му натовариха торбите в лодката, свалиха цивилните дрехи и облякоха костюмите заедно с двамата войници.

Бяха напълно готови. Бъкингам обаче все още се мъчеше да вкара десния си крак в крачола на своя костюм. Седеше по боксерки на пода и дърпаше непохватно костюма нагоре с тънките си ръце. Междувременно другите мъже се настаниха в лодката. Бяха му нужни цели десет минути, за да се справи. След като се облече, Дани го заведе до брега на заливчето и го държа за ръката, докато се качваше предпазливо в клатещата се лодка. После скочи в нея и кимна на войника до руля. След няколко секунди двигателят избръмча, лодката излезе от тухлената постройка и се отправи към пристанището.