Крис Райън - Господари на войната

„Трябва да се приближат още малко“, помисли си Дани.

Бунтовниците се скупчиха. Един от тях блъсна в гърдите този, който беше най-близо до него. Вече беше съвсем ясно, че се карат. Дани прецени, че трябва да действа веднага, преди бунтовниците да са се отдалечили един от друг. Ако успееше да ги очисти едновременно, останалото щеше да бъде просто.

Натисна детонаторите.

Звукът от експлозията отекна в пустинята. Ланд Роувърът се взриви и около него се разхвърчаха части от човешки тела, но Дани вече беше обърнал прибора надясно. Само след няколко секунди забеляза три приведени силуета, които тичаха към селото и вече бяха на около трийсет метра от него — взривяването на мините беше послужило като сигнал на партньорите му. Изправи се на крака, превключи оръжието си на автоматична стрелба и хукна, за да се присъедини към тях.

Трябваше да действат бързо. С нападението си бяха изложили пленниците на още по-голяма опасност. Когато се приближи на двайсет и пет метра до селото, Дани видя на входа на една от сградите човешка фигура. Вдигна автомата и погледна през прицела. АК- 47. Патрондаш. Прицели се в гърдите на бунтовника и натисна спусъка. Мъжът се свлече на земята и Дани отново хукна.

След десет секунди стигна до сградата. Бойд го чакаше, облегнат на стената, вдясно от входа й, и държеше в ръка светлинно-звукова граната. Дани зае позиция от другата страна на отворената врата и вдигна три пръста.

Два.

Един.

Бойд хвърли гранатата във вътрешността на сградата. Дани застина в очакване на експлозията. Тя последва моментално — ослепителна светлина, придружена от оглушителен трясък. Бойд влезе в сградата с насочен за стрелба автомат. Дани го последва.

Сградата се състоеше от едно-единствено помещение с размери десет на петнайсет метра. Освен подредените покрай едната му стена легла, в него нямаше никакви други мебели. Беше пълно с дим, но с помощта на очилата си за нощно виждане, Дани успя да различи тримата бунтовници, които бяха клекнали на пода на разстояние три метра един от друг и си бяха запушили ушите с ръце.

— Обърнете се наляво! — изкрещя Бойд, насочи автомата си към мъжа, който беше вляво, и стреля.

Тялото на бунтовника потрепери и се отпусна. Междувременно Бойд се беше обърнал надясно и беше застрелял следващия бунтовник също толкова бързо, колкото и първия. Оставаше още един.

Бойд стигна до него с насочен към главата му автомат и попита:

— Каm antun? [14] Колко души сте? (араб.) — Б. пр.

Мъжът не отговори. Лицето му беше сурово и арогантно.

— Каm antun? — повтори въпроса си Бойд.

И този път не последва отговор.

Докато сваляше ножа от колана си, Дани отново се сети за думите на Таф: „Мъжът винаги има нужда от хубав нож, чедо.“ Приближи се до бунтовника, чието внимание изцяло беше погълнато от Бойд, и хвана дясната му ръка. С рязко движение заби острия му връх между сухожилията на третия и четвъртия пръст. В началото бунтовникът просто зяпна. Когато Дани завъртя ножа под ъгъл от четирийсет и пет градуса и засегна нервните окончания, той изпищя.

— Каm antun? — изсъска Дани.

— Hamastash… [15] Петнайсет. (араб.) — Б. пр. — изквича мъжът.

Тази информация им беше напълно достатъчна. Бойд стреля еднократно в главата на бунтовника и той се свлече на пода. После се обърна към Дани и каза:

— Пакетчетата с храна помогнаха. Съвсем сме освирепели, нали?

— Да, но имаме още много работа. По моите сметки дотук сме се справили с осем от тях.

Бойд предаде по радиостанцията на Томо и Петте корема:

— Останаха седем бунтовници.

Отвън долетяха четири изстрела, а после Томо отвърна:

— Вече са трима.

— Някакви следи от пленниците?

— Не.

Бойд и Дани излязоха от сградата, насочвайки автоматите си наляво и надясно. Над селото беше настъпила злокобна тишина, нарушавана единствено от прашенето на горящия Ланд Роувър. Бойд посочи с пръст на изток, за да покаже на Дани, че трябва да заобиколят сградата от тази страна. Дани се подчини на заповедта на командира на отделението и тръгна. Усещаше топлината от горящия автомобил, който беше само на десет метра вляво от него. Измина петте метра до ъгъла на сградата, откъдето между нея и една барака тръгваше широка два метра пътека. Обърна се с насочен напред автомат, допрял пръста си до спусъка. Пътеката беше дълга осем-девет метра и на нея нямаше никой.

Изведнъж чу шум от двигател на автомобил, който идваше откъм другата страна на бараката. Гласът на Петте корема изгърмя в ухото му: