Крис Райън - Господари на войната

Двамата с Бойд лежаха в окопа и наблюдаваха местността в очакване да се появят хора, за да огледат бомбардираното село. Видяха обаче единствено пикапа, който се приближаваше към тях от запад. Томо шофираше, а до него седеше Петте корема.

Бойд се обади по радиостанцията:

— Нула, тук Чарли алфа пет. Целта е разрушена. Пленниците са спасени. Очакваме да ни изтеглите. Повтарям: очакваме да ни изтеглите.

Двамата пленници бяха много зле. Отслабнали физически и разстроени психически.

Единият от тях беше на около трийсет и пет години, доста непохватен мъж с кръгли очила, чиито стъкла се бяха счупили. Върху лявата страна на главата му имаше жестоки следи от ударите, които бунтовниците му бяха нанесли. Кожата му беше ожулена, а скулата му беше леко хлътнала, което означаваше, че е счупена. Другият беше по-възрастен — вероятно беше надхвърлил петдесетте. Два от кучешките му зъба и един от кътниците му липсваха. Изглеждаха така, като че ли бяха вадени един по един. Върху брадата му имаше засъхнала кръв — спомен от тази хирургична намеса. Двамата едва ходеха. Все още не бяха в състояние да говорят и макар и да знаеше, че са британци, Дани нямаше как да получи потвърждение на този факт. Сякаш ужасът от последните няколко дни беше изтрил всичко от съзнанието им. Единственото, което бяха в състояние да правят, бе да се взират пред себе си и да треперят. Когато Дани или някой друг от партньорите му се опитваше да ги заприказва, те се свиваха така, сякаш ги удряше електрически ток. Очевидно не осъзнаваха, че са били спасени от британски войници, които щяха да ги върнат у дома.

Повериха ги на грижите на Томо, който беше санитарят на отделението. Той превърза раните им и им даде обезболяващи лекарства. Останалите трима заеха отбранителни позиции и започнаха да наблюдават местността. Горящото село напомняше на огромен фар в откритото поле. В пустинята по посока на долината се стелеше дим и им пречеше да виждат добре. Това ги притесняваше, защото беше само въпрос на време някой да се приближи до горящото село от неизвестна посока. Надяваха се мястото, в което се бяха скрили, да остане незабелязано, защото беше далече от него.

Хеликоптерът пристигна малко преди полунощ. Ореолите от прах бяха също толкова ярки, колкото и предишната нощ, но тъй като се бяха справили с бунтовниците, поне засега момчетата нямаше от какво да се страхуват. Томо и Петте корема помогнаха на пленниците да се качат в хеликоптера. Дани и Бойд ги последваха с раниците. Машината се издигна във въздуха, преди да успеят да седнат. На борда имаше двама американски военни лекари, които поеха грижите за пленниците. Дани се отпусна на седалката и включи радиостанцията в комуникационната система на хеликоптера. Изведнъж усети силно изтощение. Партньорите му също изглеждаха изтощени. След няколко минути очите му започнаха да се затварят, независимо от шума, който вдигаше хеликоптерът, и кратките съобщения на пилота за полета.

Стресна се обаче не от тези звуци, а от внезапното накланяне на хеликоптера. Отвори очи. Ръцете му автоматично стиснаха автомата. Другите момчета направиха същото. Хеликоптерът веднага се стабилизира, но Дани беше сигурен, че е направил лек завой. Погледна през прозореца. Летяха над морето. Не беше възможно да разбере в каква посока, защото водната повърхност изглеждаше еднаква навсякъде. След няколко секунди прозвуча гласът на пилота:

— Господа, получи се заповед за промяна на курса.

Бойд попита:

— В каква посока?

Никакъв отговор. И никакъв шанс за сън. Сетивата на Дани отново се обостриха. Къде отиваха? Какво ставаше? Хеликоптерът набра височина. Дани отново погледна през прозореца и зърна „Джордж Буш“ на няколкостотин метра под хеликоптера. Ориентира се по него за посоката, в която се движеха. На северозапад. Отпусна се леко. По всичко личеше, че се връщат обратно в базата в Малта.

Беше прав. След около час хеликоптерът се приземи. Този път роторите престанаха да се въртят. Шумът от двигателите заглъхна. Към задната врата тичаха четирима войници в зелени униформи с две носилки. Очите им се стрелнаха към отделението от специалните части, но те бяха достатъчно добри професионалисти, за да не позволят на любопитството да им попречи да се справят с това, което в момента беше най-важно — трябваше незабавно да свалят пленниците от хеликоптера. Докато изключваше радиостанцията си от комуникационната система на хеликоптера, Дани отново почувства тялото си натежало от умора. След трийсет секунди той слезе заедно с партньорите си от хеликоптера и беше погълнат от тежкия, влажен въздух на Международното летище на Малта.